Читать «Падналият ангел» онлайн - страница 127

- Ами ако те е излъгал? Няма да успееш да изпълниш своята част от сделката.

- Ако четирима терористи самоубийци от „Хизбула“ се появят на тази улица след няколко минути - кимна Габриел към прозореца, - ще разберем, че ни е казал истината.

Михаил отново забарабани с пръсти.

- Може би не трябваше да го убиваме наистина - заключи философски той. -Можеше просто... да го забравим.

- Какво означава това?

- Означава, че Йоси и другите можеха просто да отпращат от онази къща в Дания, а Масуд да си остане окован към стената. Все някой щеше да намери скелета му.

- Нечестна грешка? Това ли намекваш?

- Стават гафове.

- Все пак щеше да е убийство.

- Не, нямаше. Щеше да е смърт вследствие небрежност.

- Боя се, че няма голяма разлика.

- Точно така. - Михаил си отвори устата да продължи, но видя, че Габриел слуша радиостанцията. - Какво има?

- Слизат от метрото.

- Къде?

- На Щефансплац.

- Точно там, където каза Масуд.

Габриел кимна.

- Все пак мисля, че трябваше да го убием.

- Имаш предвид да го забравим.

- И това също.

- Ние не сме убийци, Михаил. Ние предотвратяваме убийство.

- Да се надяваме. Иначе ще трябва да ни събират с пинсети от улицата.

- По-добре е да мислим позитивно.

- Винаги съм предпочитал да мисля за най-лошия сценарий.

- Защо?

- Мотивация - отговори Михаил. - Ако си представя, че равинът ми източва кръвта за погребение, това ще ме мотивира да си свърша работата както трябва.

- Само чакай да се появят оръжията. Не можем да ги убием, докато не видим оръжие.

- Ами ако не ги извадят? Ако просто се взривят на улицата?

- Мисли позитивно, Михаил.

- Аз съм руски евреин. Позитивното мислене не ми е в природата.

Сервитьорката остави сметката Иа масата. Габриел й даде двайсет евро и й каза да задържи рестото. Михаил погледна към четиримата от „ЕКО Кобра“.

- Изглеждат по-нервни от нас.

- Вероятно е така.

Михаил погледна към улицата.

- Мислил ли си какво ще правиш после?

- Ще поспя няколко дни.

- Не забравяй да си изключиш телефона.

- Това е последният път, Михаил.

- Докато не се появи някой терорист, решил, че иска да намали евреите по света с няколкостотин. И пак ще се озовем тук.

- Боя се, че следващия път ще трябва да се справяш без мен.

- Ще видим. - Михаил погледна към Габриел. - Наистина ли си сигурен, че си готов за това?

- Ако ме попиташ още веднъж, ще те застрелям.

- Много лоша идея.

- Защо?

- Погледни през прозореца.

♦ ♦ ♦

В кризисния център на Вътрешното министерство на Австрия Ари Шамрон се взираше в мониторите, наблюдавайки напрегнато как четиримата терористи от „Хизбула“ стъпват на тясната калдъръмена уличка, водеща към синагогата, следвани от Габриел и Михаил. И в този момент той изпита смразяващо предчувствие за беда, каквото не бе изпитвал никога преди. „Няма нищо - увери се той. — Синагогата оцеля през Кристалната нощ ще оцелее и сега.“ Щракна запалката си и се втренчи в блестящия като бижу пламък. „Две секунди - помисли си, - може би по-малко. И всичко ще приключи.“

♦ ♦ ♦

Бяха се подредили в правоъгълна формация - двама отпред и другите двама на няколко крачки отзад. Габриел се възхити от уменията им. Със зимните си палта и престорено небрежно поведение приличаха на четирима младежи, излезли на разходка в прославения виенски Бермудски триъгълник, но не и на терористи самоубийци от „Хизбула“, само на минути от смъртта. Габриел знаеше много за тях. Знаеше имената им, родните им села и обстоятелствата около вербуването им. Засега обаче те бяха просто Алеф, Бет, Гимел и Далет - първите четири букви от азбуката на иврит. Алеф и Бет бяха за Габриел; Гимел и Далет — за Михаил. Алеф, Бет, Гимел, Далет... И всичко ще приключи.