Читать «Отписаният» онлайн - страница 57

Аз въздишах и клатех глава. Върви, че пусни друг път такъв в кабинета си.

— А какво трябваше да правя, докато те чаках? — Слава продължаваше сърдито да се оправдава. — Каза ли в колко ще дойдеш? Дойде — и то без фоторобот.

На това отгоре ще трябва да се оправдавам…

— Още няма фоторобот — заявих печално. — Макар до полунощ да остават няколко часа. И Фрязин го няма. Обикаля, търси бабите съседки, които да си спомнят квартиранта.

— Ами ако съобщят за нисък и шкембелия, ще го отхвърлиш ли с негодувание? — промърмори Слава. — Не съм ли прав?

— Цялата ми надежда е в момчетата, които са го видели — отвърнах. — Как се казваха… Микола и Дмитро. Моят Коля Мигилинец вече им позвъни. Трябва да пристигнат. За стока. Тук ще ги разпитаме повторно. Иначе ще се наложи да отидем в командировка. Но дали ще се появят? Какво друго знаеш? Има ли друго?

— Моите хора обиколиха всички хотелски стаи от петия етаж догоре. Стотици отпечатъци на различни хора. Поне представяш ли си каква адска работа е това?

— А как са отпечатъците на пръстите в дома на старата Бодунова?

— Намерени са двайсетина. — Той махна с ръка. — А кой ще го оцени? Нашите компютри прегряват от работа!

— Не те разбрах: кого съжаляваш — себе си, момчетата или компютрите?

— Следващата жертва! — извика Слава. — Когото ще гръмнат по същия начин пред очите на тълпата. Няма да успее да извика „мамо“. Макар че той може да е последното лайно!

— Мислиш ли, че ще има следващ? Може оня да е задоволил отмъстителността си и да се е върнал в Чечня? И там да е гръмнал Робин Худ на чеченския народ.

— От твоите уста в божиите уши! — Той махна с ръка. — Не мога да спя нощем, скачам при всяко позвъняване, търся на сутринта из вестниците — кого са гръмнали по познатия начин?

— Трябва пак да се върне от Чечня — рекох аз и смигнах.

Той побесня, което всъщност целях. Обичам да го изкарвам от нерви.

— Стига вече с твоята версия! — развика се, като скочи и затича из кабинета. — Не ми надувай главата с този квартирант! Помисли: ако Прохоров е изчезнал безследно — значи роднините му го търсят.

А защо не се появява? Избягал ли е? Тогава защо толкова спокойно си показва документите пред милиционера? И след случилото се продължава да живее там още някое време. Значи е спокоен. Тогава документите му са изрядни. Макар че го търсят.

— И за какво говори това? — попитах аз.

Той ме загледа стреснато с бесен поглед.

— Ти си следовател от Главна прокуратура, по-добре знаеш. Нашата работа е да ви гледаме в устата, господин Турецки, да тръпнем в очакване кога ще изречете поредната глупост като например за вината на този квартирант, да го вземат дяволите дано!

— От глупостите може да изплува истината — забелязах аз. — Глупостта е излишното, което великият Роден е изсякъл от камък, когато е създавал скулптурите си. И аз искам да слушам глупостите ти, за да знам кое да отхвърля, да отсека. Затова те понасям. Поне имам версия! А ти какво имаш?

— Нека се успокоим. — Той протегна пред себе си длани, сякаш се защитаваше. — В противен случай ще се унизим да изясняваме отношенията си на трезва глава, което е страшно нетърпимо. Твоята работа е да генерираш версии. Ако версията ти издържи критиката ми — тогава ще търсим там. Досега подобно разделение на труда даваше резултат. Но какво си се хванал с онзи юнак? Покажи ми го! Искам да го видя как изглежда поне приблизително, какво представлява и какво може да се очаква от него?