Читать «Отличничка» онлайн - страница 2

— Нали си артист — оцени ме той. — Ще се оправиш.

И ето, аз се озовах в задната част на магазина с бутилката „Смирноф“, мобилния телефон и надеждата, че ако задоволя клиентката, може да си направя устата не за една, а за две рибени консерви и то без пари. Това, че нямало какво да делят изобщо не го повярвах, но и да вярвах, и да не вярвам, все тая. Пари няма да ми дадат, ясна работата.

— Аз съм отличничка, обаче не мога да прочета един урок и вече да го знам — жената сигурно изобщо не беше млъквала, но аз не бях чул какво говори. — Разказвам ги на глас, а трудните и дългите — по два пъти: пасаж по пасаж, и чак като запомня всеки един, целия отначало докрай. На едно контролно нещо засякох. Не знам какво ми стана. Знаех си всичко, но нещо не ми беше до…

— Ама ти… прекъснах я удивен.

Тя замълча и избухна в смях, звънък и съвсем детски:

— Разкри ме. Страшен си. Значи вече няма смисъл да си преправям гласа. Ще махна тъпата кърпа, през която говоря. Да, ученичка съм. Ние нямаме пари и ако не изкарвам шестици, няма да успея в живота. Така казва мама. Та след онова контролно плаках цяла вечер. Завих се през глава, свих се под одеалото и ревах, както си бях с дрехите, а мама ме попита бременна ли съм. А на мене тогава въобще не ми беше до такива работи. Гадното е, че оная по литература можеше да ми остави петица. Ревях колкото ми глас държи, а мама ми каза, че ще ми сложи инжекция. Мене ужасно ме е страх от инжекции. Още по-гадно ми стана, защото тя изобщо не ме разбираше. Не ми каза една добра дума, а толкова имах нужда от това! Само ми крещеше. Да беше отишла да говори с госпожата да ми оправи петицата. Истинските майки така правят. Не че не ми е истинска, но не се държи като майка… Нали виждам, другите родители идват в училище, мазнят се малко, донесат някое подаръче и децата им получават шестици. Само аз се мъча като грешен дявол. Така е, защото нямаме пари. И мама затова е такава. Аз не й се сърдя, даже се чувствах виновна, че не мога да изкарам пари. Най-идиотското беше, че госпожата по литература ми писа шестица въпреки пропуските ми. Ама аз май много се отплеснах… Миналия месец Кристина от нашия клас ме покани на рожден ден. Техните имат пари и не й дреме за ученето. С Николай от съседния блок танцувахме блус и той ми даде да пия нещо силно и люто от едно плоско шише. Никога преди не бях близвала домашна ракия. Стана ми приятно и топло и се притиснах към него. Той е по-голям и знае да се целува много хубаво. После ме попита искам ли още ракия. Казах му, че искам и той ме заведе в мазето на блока. Някакви пенсионери имали много, а катинарът им се вадел лесно.

— Как се казваш? — попитах момичето и блъснах бутилката по-далече от себе си. — Къде живееш?

— Е, много искаш — лукаво измяука то. — Може и да ти кажа, но ако искаш да се видим, ти ще ми платиш. Ще кандидатствам в езикова гимназия, а частните уроци при учител, дето знае какво трябва да се пише, не са евтини. Ето, казах си го, а не смятах да ти казвам. Е, нищо де, я се видим с тебе някога, я — не. Ако аз не си докарвам по нещичко, няма да имам висок бал на изпитите, няма да науча езици, няма да имам свястна диплома, няма да се махна от България и няма да успея в живота.