Читать «Отдел Убийства: Илюзия за грях» онлайн - страница 262

— Ей сега, Сашко, остави ме пет минутки да си отпочина.

— После ще почиваш, Петрович, после, Василий Игнатиевич те чака. Не бива да го нервираш. Как мислиш, кога има намерение да изпрати момичето?

— Мислех, че ще го качи за тоя курс. Казах му, че по тъмно най-лесно и незабелязано ще я извозим.

— Измисли нещо, за да го накараш да побърза.

Милиционерът тежко се надигна от седалката и се отправи към вратата.

— По пътя ще измисля. А тоя кой е?

— Твърди, че е студент и се е занимавал с Наташа.

— Студент, а? — злобно се подсмихна Петрович и от тази усмивка Мирон усети тръпки по гърба, сякаш бе виновен за нещо.

— Наистина съм студент — побърза да потвърди той, като че се оправдаваше. — И нямах никаква представа какво се върши там. Казаха ми да се позанимавам с момичето, нещо като частен учител, за което ще ми платят. Нищо не знаех, честна дума.

— И кой те прати там, душко? — пак така подигравателно се осведоми милиционерът.

— Баща ми.

— А кой е баща ти?

— Полковник Уциев от щаба на Закарпатския военен окръг.

— Ясноо — проточи Петрович. — Сериозна работа. И какво правят там с момичето?

— Държат я в една стая на третия етаж. Стаята се подслушва, а може и да има монтирана камера. Моля ви, вземете я оттам час по-скоро, тя е съвсем сама, няма представа какво става и може би е полудяла от страх.

— Стига, Петрович — махна с ръка мъжът, когото милиционерът бе нарекъл Сашко, — тръгвай вече. А ние тук ще си поприказваме със сина на полковник Уциев от щаба на военния окръг.

* * *

Ташков не беше спал вече трета нощ и от време на време имаше чувството, че мозъкът му блокира и не може да мисли. Пьотър Петрович се оказа корав мъж, направи вече осем курса до детския дом, представяйки се за тъп и продажен офицер, който срещу много пари е готов да извози на малки групи всички обитатели на сградата. Докараните на летището чеченци веднага бяха изпращани със самолет до Черновци, което беше по-близо, отколкото да ги карат до Лвов или Ужгород, така че до пристигането на микробуса с поредната група малката „щайга“ се връщаше, за да вземе следващите. Засега всичко вървеше според плана, тихо, спокойно, без стрелба и кръв. Всичко освен едно: защо все още не изпращат Наташа. Какво става с нея? Нима Василий е рискувал да я убие? Значи тогава всичко е било напразно?

Александър седеше в салона на 5017 и докато чакаше поредното пристигане на микробуса разпитваше Асланбек Уциев. Общо взето, младежът му харесваше, нямаше вид на човек от тая банда. Но от друга страна, той беше син на полковник Уциев, който по сведения на украинските оперативници поддържа активни връзки с чеченските сепаратисти. Всъщност засега не е уличен в нищо конкретно, но все пак…

— Каква роля играе баща ти в тая работа?

— Не знам точно, но той специално идва да ме предупреди безпрекословно да се подчинявам на Василий.

— И защо ти е казал това? Давал ли си му повод?

— Те забелязаха, че ми е жал за Наташа.

— А ти действително ли изпитваше жалост към нея?

— Да. Тя е чудесна. Двамата с нея направихме всичко възможно, за да се свържем с вас. Вие усетихте ли?