Читать «Отвличането на Гениеврa (Роман от XIII в.)» онлайн - страница 22

— Елате с мен, без да се страхувате. В случай че претърпите унижение или изпаднете в беда, докато съм с вас, нека няма никакво спасение за мен.

— Тогава ще дойда — решила тя.

Веднага след това се притичали прислужниците й, които помогнали на Ланселот да си облече доспехите. Девойката се качила на друг кон и те стигнали до началото на висока гъста гора. След като яздили из гората до третия час, се озовали пред широка и дълбока река. Яздили покрай нея, докато стигнали до укрепен град, разположен в началото на земите на Бодмагю. Този град се наричал Вандеанш и бил отлично укрепен.

Трябва да знаете, че земите на Бодмагю били затворени от страната на Великобритания от два широки морски ръкава, над които се намирали двата опасни моста. Ако един преминаващ рицар прекосял първия, той можел без проблем да се върне обратно или да стигне спокойно до втория. Ивицата земя, която ги разделяла, била подчинена на законите на Логрия, тъй като Бодмагю я бил завладял след като станал крал. Когато видял, че броят на заточениците от Великобритания нараснал до такава степен, той ги преселил на тази ивица земя, откъдето дошло и името й — Земя на чужденците. Тя се състояла от четири изхода, на всеки от които бил разположен по един замък, построен единствено за да възпрепятства заточениците да избягат, ала те дори и не се опитвали да сторят това.

6в. Тъкмо до този замък стигнали рицарят на каруцата и девойката, която го водела. Новината вече се била разпространила навсякъде, а именно че рицар, който бил на каруца, тръгнал да освобождава кралицата. По всички земи се знаело какви доспехи носи той. Рицарят и девойката влезли в града. На мига всички момичета започнали да крещят:

— Бягайте, бягайте от опозорения рицар, бил е на каруцата! И като закривали очите си с ръце, проклинали часа, в който са се родили. От своя страна малките деца викали:

— Ето го победеният! Ето го победеният!

Рицарят яздел сред тези викове, докато не излязъл от замъка. Девойката плачела от състрадание и проклинала часа, когато някога била създадена каруцата. Щом напуснали стените на замъка, било вече пладне. Озовали се на каменист път, в края на който пазел рицар, въоръжен от глава до пети. Когато ги забелязал, рицарят на пътя се приближил към тях. Веднага щом разпознал рицаря на каруцата, му подхвърлил:

— Махни се от пътя, ти, който си бил на каруцата! Няма да преминеш. Твоята ужасна миризма е в състояние да ме убие!

— Бог ми е свидетел — казал рицарят на каруцата, — ще мина точно оттук, ако мога, тъй като това е моят път.

— Ще сториш лудост — рекъл другият.

— И защо?

— Защото по силата на думата, която съм дал на Бог, ще трябва да ми оставиш от всичките неща, с които разполагаш, това, което аз си избера, или ще се биеш срещу мен.

— Как така? — отвърнал другият. — Всички ли, които минават оттук, облагаш с данък?

— Разбира се, че да — рекъл той, — дори когато се отнася и за Артур Британски. И от неговата съпруга днес взех дори красив и ценен данък.