Читать «Отвличането на Гениеврa (Роман от XIII в.)» онлайн - страница 17

Той погледнал и видял три легла, две от които били разположени в единия ъгъл на стаята. Едното било ниско, другото — по-високо. В средата на стаята било разположено трето легло, най-красивото и най-пищното, което бил виждал.

— Госпожице, къде е чудото, което трябваше да ми покажете? — попитал той.

— Как така — отвърнала тя, — искате да кажете, че не го виждате пред себе си ли?

— Това ли? Леглата наистина са разкошни!

— Никога — рекла тя — няма да видите такава красива и елегантна постеля, но внимавайте да не се изкушите да легнете в нея. — Вашето място е на ниското легло, което също е прекалено пищно за вас.

— Каква е причината да не спя в това легло тук?

— Каква ли? Бог ми е свидетел, нямате право дори и да питате за това. Още повече пък сега, когато нямате право и да легнете в него. Внимавайте, рискувате живота си.

— Не зная какво рискувам, но тази нощ ще спя именно в това легло.

— Така ли — попитала другата девойка, — ще спите в него? Това би било тежко изпитание за най-достолепния и най-почитан рицар в света, а вие, най-опозореният, искате да спите в него?

— Когато се събудя, ще видите кой ще бъде опозорен. Междувременно аз лягам в него.

— Добре ще видим — отговорили девойките — дали вашето презряно сърце ще има дързостта да стори това!

Те излезли от стаята заедно с монсеньор Говен.

Ланселот от своя страна, не без помощ, си свалил дрехите, след което се излегнал в прекрасната постеля. Малко след това дошъл монсеньор Говен, придружен от двете девойки. „Рицарят ще съжалява за дързостта си“, предрекли те. Той не обърнал никакво внимание на думите им. Те излезли. Монсеньор Говен също си легнал, сигурен повече от всякога в този миг, че именно Ланселот лежи в красивото легло.

Изтощен от битките и от мъката по своята господарка, Ланселот заспал дълбоко. В полунощ цялата стая започнала да се тресе. Чул се силен грохот. Сякаш всичко щяло да се срине. От тавана се появило копие. Дървото било съвсем бяло, а желязото — по-аленочервено и от жарава. От него бликнал също такъв аленочервен пламък с размерите на знаме. Копието паднало с острието надолу. Достигнало до леглото с гръм и трясък, пробило завивките и чаршафите, като ранило леко Ланселот отляво. Прекосило цялото легло и се забило в земята. Ланселот станал и след като го видял забучено в леглото, го издърпал и го хвърлил възможно най-надалеч, като проклинал страхливеца, метнал го по него, вместо да го нападне лице в лице. Без да чака, угасил започналия да се разраства огън и поставил меча до себе си. Монсеньор Говен от своя страна скочил, ужасен при мисълта да не би Ланселот да е смъртоносно ранен. Попитал го как е.

— Добре съм, сеньор — рекъл той, — легнете си.

Без да настоява повече, монсеньор Говен се подчинил и не помръднал повече до сутринта. Стаята била тъмна, така че те не забелязали настъпването на деня. Изведнъж джуджето, возило Ланселот с каруцата, нахлуло вътре. То изкрещяло от вратата:

— Рицарю на каруцата, ела да видиш тези, които отвеждат кралицата!

Ланселот, който бил още по риза и гамаши в леглото, скочил, хвърлил направо ризницата на гърба си и се затичал към главната кула на замъка. Много девойки се били събрали на прозореца към поляните. След като се приближил, забелязал рицарите от предния ден, които отвеждали кралицата. Близо до тях на носилка бил сенешалът Ке. При вида на кралицата Ланселот останал толкова поразен, че загубил ума и дума. Колкото повече се отдалечавала тя, толкова повече се надвесвал той над прозореца, за да я следва с поглед. Монсеньор Говен дотърчал на свой ред и видял Ланселот, изскочил до колене от прозореца. Той го грабнал и го издърпал назад. Щом се изправил срещу него, го разпознал и се спуснал да го прегръща: