Читать «Отвличането на Гениеврa (Роман от XIII в.)» онлайн - страница 159

Рицарят изразявал огромна болка, дълбоко потресен от това, което преди малко научил. А кралицата го попитала:

— Сеньор рицарю, познавахте ли го?

Той се изразявал трудно, но все пак отговорил:

— Познавах го толкова добре, че ако е мъртъв, и дума не може да става да се опитвам да го надживея.

Дамите се заели с рицаря. Те му превързали наново раната и се погрижили за него, както могат, водени от една прислужница на кралицата, най-опитната измежду всички в изкуството за лекуване на рани. В такова състояние на униние кралицата останала там чак до деветия час. Сетне се върнала в Камелот и при влизането си в града изрично забранила на хората си да говорят за Ланселот.

— Аз самата — рекла тя — няма да пророня дума до момента, в който рицарите на Кръглата маса не седнат на вечеря. Тогава ще им разкажа всичко, което ни се случи днес. Всяка радост в тях ще помръкне, зная го добре.

Ала с това разказът спира засега да говори за кралицата и за нейните дами и се връща на Ланселот след раздялата му с Грифон, на когото беше дал доспехите си.

124. Ланселот и старицата отсядат при един горски пазач, докато Ланселот оздравее

Тук разказът твърди, че след като Грифон се отдалечил, както беше описано, Ланселот продължил пътя си със старицата, която цял ден го водила след себе си. Язденето му причинило такова страдание, че със сигурност щял да намери смъртта си, ако възрастната дама не му била превързала раната, която в началото кървяла обилно. Около деветия час те срещнали една девойка, яхнала бяло муле. Тя се спряла, веднага щом разпознала Ланселот:

— Ах, сеньор — провикнала се тя, — бъдете добре дошъл измежду всички хора, като най-храбрия рицар на света!

— Госпожице, Бог да ви закриля, но какво знаете за мен?

— Зная добре — отвърнала тя, — че вие сте Ланселот от Езерото, рицарят, с когото всички изгарят да се срещнат.

— Госпожице, щом го казвате, няма да оспорвам. Ала тъй като всички искат толкова да се срещнат с мен, кажете, моля, къде предявяват такова желание да ме видят.

— Сеньор, това няма да го кажа, но зная една страна, където очакват пристигането ви повече от това на всички рицари на земята.

— Къде е това, госпожице?

— В земите на Естрангор, сеньор. Ако приключението ви води натам, отидете, за да научите причината. Аз само ви повтарям, че те не желаят нищо толкова на този свят, колкото вашето пристигане.

С тези думи девойката се отдалечила, без да му разкрива повече, като поела по пътя, откъдето дошъл Ланселот.

Той продължил да язди със затруднение чак до вечернята, когато стигнали до дома на един горски пазач, който приветствал старицата, водеща Ланселот. Ала когато разпознал последния, изпитал едновременно щастие и тъга. Щастие от пристигането му, защото желаел да го види повече от всеки друг рицар, и тъга заради раната, която забелязал и която не мислел, че някога може да бъде излекувана. Покрусата му била ясно изписана на лицето. Все пак не се осмелил да сподели мислите си. Щом Ланселот слязъл от коня старицата го сложила да легне в една спокойна стая далеч от хората. Там тя се погрижила за раната му по-добре от всеки друг, защото била обучена в това изкуство. Издърпала парчето копие от тялото му. Ланселот страдал толкова от раната, че останал три седмици на легло, преди да може да язди отново. С тази подробност разказът спира да говори за него и се връща на Додинел Кръвника след раздялата му с Марук Червенокосия, когото беше победил.