Читать «Отвличането на Гениеврa (Роман от XIII в.)» онлайн - страница 158

— Ах, рицарю, нямаш ли срам от Бога!

Спуснали се към него, за да го убият. Щом ги видял да прииждат, не разбрал причината и като се опитал да ги изпревари, завил обратно и се отдалечил толкова бързо, колкото можел конят му. Тогава кралицата заповядала на сенешала Ке и на рицаря в плен да се качат на конете си:

— Последвайте го — провикнала се тя — и внимавайте да не ви избяга!

Веднага тръгнали след него, като галопирали бързо, и го забелязали пред себе си. Извикали му, че е загубен, ако не се изправи срещу тях. Рицарят се обърнал с копие в ръка. Ударил Ке, когото срещнал първи, и го хвърлил на земята заедно с коня му. Сетне извадил меча си, като много смел рицар, и нападнал другия по такъв начин, че нито шлемът, нито металната шапчица му попречили да забие меча си чак до мозъка. Повалил го мъртъв. Ке тъкмо се изправял, когато Грифон го блъснал с гърдите на коня си толкова жестоко, че го съборил на земята. После минал отгоре му с коня си и му строшил костите. Ке изпитал такава болка, че повече от четири пъти се задушил и изгубил съзнание. Рицарят, който бил много силен, го грабнал с все доспехите и го качил на седлото си. Сетне седнал зад него и го повел през гората до едно сигурно свое убежище. Щом стигнал там, затворил Ке в тъмница, като преди това заповядал да свалят доспехите му. Но с това разказът спира засега да говори за тях и се връща на кралицата и нейната свита.

123. Отчаянието на Боорт, когато му съобщават за предполагаемата смъртна Ланселот

Тук се казва, че кралицата чакала дълго при извора завръщането на някой от своите рицари. През цялото време не спряла да плаче и да показва болката си, като проклинала часа и деня на идването си в гората, защото никога не била понасяла такава загуба като този ден. Девойките около нея също ронели горещи сълзи, но след деветия час се случило едно събитие. Раненият рицар, който бил хвърлил от седлото тримата другари, успял с цената на огромно усилие да проговори и попитал защо ридаят така.

— Сеньор рицарю — отговорила му кралицата, — в това няма нищо чудно, тъй като цветето на цялото рицарство увехна днес.

— Увехна? Кой всъщност е това „цвете на цялото рицарство“?

— Този, който ви победи.

— Как се казваше той?

— Той беше — отговорила кралицата — Ланселот от Езерото, синът на крал Бан от Беноик. Един рицар току-що отнесе главата му, окачена на дъгата на седлото си.

При тази новина рицарят паднал в несвяст и превръзката на раната му се отворила. Започнал да кърви толкова обилно, че цялата носилка се покрила с кръв и дамите изтичали да го задържат. Когато се съвзел, той се провикнал:

— Уви, къде е смъртта, че се бави да ме вземе? Без съмнение сега желанието ми е да не живея повече, щом е мъртъв този, който бе способен на всички подвизи.

Рицарят отново загубил съзнание и останал толкова дълго в несвяст, че дамите се страхували да не издъхне в ръцете им. След като дошъл на себе си, заровил ръце в косите си, като ги скубел с пълни шепи, и удрял чак до кръв лицето си с юмруци:

— Уви, колко жалко! — оплаквал се той. — Подобна загуба никога няма да бъде възстановена от жив човек!