Читать «Отвличането на Гениеврa (Роман от XIII в.)» онлайн - страница 161

126. Завръщането на кралицата в Камелот. Нейната скръб при мисълта, че е загубила Ланселот

Тук разказът гласи, че след като се върнала в покоите си, кралицата наредила да сложат ранения рицар да легне на земята и да го отведат в една стая далеч от хората и шума, за да може да си почива. Сетне влязла в стаята, където Ланселот обикновено спял, и затворила вратата след себе си. Приближила се до леглото на своя приятел и се отдала на такава мъка, че от рождението на Бог никой не бил виждал по-сърцераздирателна. Скубела си плитките, деряла си лицето, така че кръв шурнала по бузите й, докато зовяла пламенно Ланселот.

— Ах — шепнела тя, — благородни рицарю, вие казвахте, че ще предизвикате на двубой смъртта, само и само да не съм ви ядосана, защото моя гняв не бихте могли да преживеете. Ланселот, господар и учител на всички рицари, измежду всички можехте да бъдете най-благодушният и доброжелателният. Скромен и жалостив спрямо тези, в които откривахте любов, лъв към горделивите и предателите, свиреп като леопард срещу всички освен към мен. Бяхте състрадателен с всички и същевременно усърден да подкрепяте всеки, воден от славата на подвизите си. Но спрямо мен проявявахте такова подчинение, че по-скоро щяхте да се оставите да бъдете раздробен на парчета или убит, отколкото да сторите нещо против волята ми.

Така кралицата започнала да скърби за Ланселот и щяла да изрече още други прекрасни възхвали, ако кралят не се бил появил. При връщането си от лова той слязъл от коня в двора, придружен от многобройна свита от барони. Сетне се качил в главната зала, щастлив и весел като някой, който не е имал през деня никакъв повод за недоволство или огорчение. Щом влязъл в залата, попитал за Ланселот и за кралицата. Предали му това, което знаели. Той веднага изпратил да потърсят кралицата и тя се явила бледа, дълбоко опечалена и замислена. Все пак пред него направила най-доброто изражение, на което била способна. Преди това сложила воала си и измила окървавеното си лице. Кралят разбрал добре по изгледа й, че тя скърбяла и я попитал за причината.

— Нищо ми няма, сир.

— Напротив, има ви нещо — отвърнал той.

— Не — рекла тя.

— Кажете ми, в името на верността, която ми дължите.

— Ах, сир, така ме умолявате, че ще ви кажа, но знайте не и преди да се нахраните. Тогава ще го узнаете от моята уста или от тази на някой друг.