Читать «Осмият ден» онлайн - страница 8

Кейли се подсмихна.

— Какво по-точно?

— Басирам се, че нямаш търпение да се прибереш вкъщи. Да купиш един тон консерви с шкембе чорба. Да звъннеш тук-там…

— Не се казва „да звъннеш“ — поправи го тя.

— Добре де…

Кейли въздъхна и изключи радиото.

— Знам, мислиш си, че е скучно…

— Не е вярно. Мисля, че е възможно бизнесът да е по-интересен от изкуството — искам да кажа, като обстановка.

Тя отново се подсмихна.

— Казваш го само защото трябва да ходиш на откриването на Джейк и да се мазниш на всички собственици на галерията.

Дани потръпна, но с облекчение установи, че студеният фронт е отминал.

— Искаш ли да дойдеш?

Тя поклати глава и му се усмихна.

— Ами…

— Значи предпочиташ да си измиеш косата, да гледаш „Изтеклата седмица на Уолстрийт“…

— Не съм казала такова нещо.

— Не си, обаче…

Кейли се засмя.

— Прочете ми мислите.

Дани се ухили.

— Може би аз ще си остана вкъщи и ще си измия косата — пълна е с пясък.

Тя поклати глава.

— Не можеш!

— Какво не мога?

— Да вържеш тенекия на Джейк. И аз не мога. Той разчита на нас. Пък и няма да е чак толкова кофти.

— Да бе, няма — отвърна той и блъсна глава в прозореца.

Откриването беше в „Питръс Гелъри“ на Кей стрийт в Джорджтаун.

Огромно помещение с висок таван, множество лампи и розови тухлени стени, галерията се намираше в квартал, който Дани винаги бе намирал за интересен и дори загадъчен. Осемстотин метра по-надолу улицата се вливаше в каньон между стъклени небостъргачи, приютили юридически кантори и фондации като Панамериканската здравна организация. Но там, в някогашното гето за освободени роби, тя минаваше пет-шест преки успоредно на река Потомак — и пресичаше под магистралата Уайтхърст.

От гледна точка на „градското планиране“ тази отсечка от Кей стрийт беше същинска катастрофа. Според Дани същото можеше да се каже за откриването.

Ако още веднъж чуеше думите „най-студеният юли в историята“, щеше да се чупи — даже това да означаваше скромната публика съвсем да оредее. Имаше само около двадесет и пет души и изглежда никой от тях не се интересуваше от чудовищните платна, които висяха по стените. Ако се съдеше по броя на пластмасовите чаши в кошчетата за боклук, клиентелата на галерията бе дошла заради безплатната пиячка, а не заради картините.

Някакъв глас от лявата му страна твърдеше, че „до хиляда деветстотин и осемнайсета изобщо не са водили отчет, така че всъщност е най-студено оттогава“.

„Това е — каза си Дани. — Тръгваме си.“ Впримчена в разговор с майката на Джейк, Кейли от петнадесет минути му хвърляше умолителни погледи. Вече беше положил всички усилия да направи впечатление на присъстващите известни личности — критик от „Поуст“ и журналист от „Флаш Арт“. Нямаше причини да се мотае повече и тъкмо се насочваше към Кейли, когато в ухото му се разнесе дрезгав глас:

— Това ти ли си, Дани Крей?

Лавиния. Никой не знаеше точно на каква възраст е тя, ала съществуваха нейни снимки с президента Кенеди и Анди Уорхол, Пеги Гугенхайм и Лу Рийд. Доайен на вашингтонския артистичен елит, тя ръководеше „Ниън Гелъри“ във Фоги Ботъм и „Кунстблиц“ в Берлин.