Читать «Осмият ден» онлайн - страница 41

Пътят до „Дълес“ им отне четиридесетина минути. Дани извади билетите, за да провери самолетната компания и часа на излитане — и се смая, че ще лети с първа класа. Вместо да го зарадва, това още повече изостри тревогата му. Лимузина, апартамент в хотела, билети за първа класа. „В какво се забърквам?“ — зачуди се той.

Служителката на гишето го дари със сияйна усмивка, обработи билета и залепи етикет ПЪРВА КЛАСА на войнишкия му сак. Скоро седеше на мека кожена седалка, пиеше шампанско и зяпаше през прозореца смаляващия се под крилата Вашингтон. Беше на седмото небе — или щеше да е, ако не бе оная значка в сака му.

Значката го смущаваше. Имаше нещо в това да се преструва на ченге, което… е, добрите хора не постъпваха така. И това повдигаше един въпрос, един извънредно интересен въпрос, толкова принципен, че дори не му се щеше да мисли за него.

„Ами ако съм на страната на лошите?“

7.

На портала след митницата имаше навалица — пет-шест шофьори стояха на нещо като опашка и чакаха пътниците си. Шофьорът на Дани се оказа набит дребосък с рунтави черни вежди и ръкописен надпис, който гласеше:

КРЕЙ

СИСТЕМИ ДИ ПАВОНЕ

Когато видя, че Дани реагира на надписа, той усмихнато се приближи.

— Синьоре Крей?

— Si.

— Benvenuti! — Шофьорът взе сака от ръката му и енергично го поведе към изхода на терминала. — Parle italiano?

— Не.

Раменете на шофьора се повдигнаха и отпуснаха.

— Отива в хотел „Дингилтера“, si?

— Si.

— Molto bene.

Навън го посрещна стена от жега, шум и дизелови пари. Колкото и да се вълнуваше, че е в Рим, в самолета не беше успял да спи и от разликата в часовите пояси във вените му сякаш течеше сироп. Шофьорът спря пред него и отвори задната врата на лъскава нова алфа ромео, неправилно паркирана на таксиметровата стоянка. Стоящият на няколко метра оттам полицай в пищна униформа почтително кимна на шофьора, който полушеговито му отдаде чест.

Дани реши, че промишлените предградия на Рим са като във всеки голям град. Буренясали, осеяни с боклуци полета разделяха фабрики, офис сгради и автокъщи, които бяха еднообразно модерни и грозни. Като се изключеше стената от олеандри между двете платна на магистралата, можеше да се намира навсякъде, поне навсякъде, където беше горещо. Слънцето пламтеше в безцветното небе.

После — задрямал ли бе? — се озоваха в самия град и изведнъж отвсякъде го обгърна древното му великолепие, възхитително и натрапчиво. Колата зави покрай Тибър, подмина някакъв огромен замък, прекоси реката и навлезе в гигантски площад. Там разпръсна група монахини, плъзна се под висока каменна арка и навлезе в залесен парк. Изненадан от внезапната тишина и зеленината, Дани се наведе напред и попита:

— Какво е това?

— E la Villa Borghese — смаяно отвърна шофьорът. — Naturalmente!

Излязоха от парка почти толкова бързо, колкото бяха влезли. Продължиха по оживена градска улица, задръстена от фиати, мотоциклети и пешеходци. От двете страни се редуваха антиквариати и дизайнерски бутици: Мисони, Зеня, Гучи, Булгари. Сякаш беше попаднал в рекламна брошура на фришоп. Навлязоха в задръстване и шофьорът зави направо през тълпите, като се зъбеше и на пешеходците, и на другите шофьори. За изненада на Дани той нито веднъж не натисна клаксона, а се задоволяваше да ругае под нос.