Читать «Осмият ден» онлайн - страница 31

Това бе индустриален еквивалент на „чистото, добре осветено място“, някога описано от Хемингуей, макар че не можеше да се нарече „свежо“. Дъсченият под беше опръскан с боя, сякаш Джаксън Полак бе получил припадък с четки в двете ръце. В единия ъгъл имаше поялник до заплетена маса метал, чието скулптурно намерение Дани вече не си спомняше (ако изобщо някога го беше знаел). В отсрещния край стеатитов бюст на Дж. Едгар Хувър, останал от студентските години, вторачено се взираше в света зад прозорците. Пет-шест платна бяха облегнати на стената до вратата, която изглеждаше така, сякаш са я разбивали агенти от Управлението за борба с наркотиците — при това многократно. Повечето картини бяха рисувани преди години, когато Дани току-що се беше дипломирал и живееше на Майорка авеню с една хубава (макар и шантава) холандска актриса.

Докато влизаше в студиото с боклука на Терио и покупките, на Дани му хрумна, че трябва да направи списък на произведенията, които са при него и които е дал на приятели. Така щеше да си помогне за организирането на изложбата в „Ниън“.

Остави чувалите с боклук на пода, включи телевизора (радиото беше повредено) и се огледа. С какво разполагаше за изложбата? Няколко скулптури от тел, два колажа, една недовършена „конструкция“, чийто център представляваше очертание с бяла боя на пода. На пръв поглед приличаше на силует на жертва на убийство. При по-внимателно вглеждане се установяваше нещо друго, или по-точно две неща: изпъкналост в раменете, която можеше да е криле или зачатък на криле, и прецизно нарисувана длан в края на протегната ръка. Ефектът от крилете и дланта бе двусмислен и смущаващ, тъкмо защото човек не можеше да е сигурен дали се появяват, или изчезват. Дали са останки, или предвестници. Дали фигурата е паднала, или се изправя. Дори самият Дани не знаеше.

Беше му отнело почти цяла седмица, за да направи силуета (и дланта) както трябва и сега искаше да купи въртяща се червена лампа като на полицейски автомобил. Със святкащата над очертанията лампа и на фона на „Месия“ от Хендел инсталацията щеше да е смущаваща. А може би нещо повече.

После идваше „Вавилон II“.

Разположено в центъра на стаята и ярко огряно от слънцето, последното произведение на Дани бе зловещо и в същото време безспорно красиво — прозрачен град, в сърцето на който сияеше загадъчната холограма. На дневна светлина плаващият във въздуха образ още повече приличаше на призрак, както си беше замислен. Размита и избледняла, холограмата имаше сепващото въздействие на халюцинация.

Той отвори прозорците, опъна платнищата на пода и запуши ноздрите си с тампони с вазелин с надеждата да се предпази от киселата воня на боклука. После изсипа един чувал върху найлона и си сложи ръкавиците.

Боклукът не бе отскоро, но не беше и в толкова ужасяващо състояние, колкото се бе опасявал. Установи, че Терио явно е бил вегетарианец. Поне в чувалите нямаше остатъци от месо, затова нямаше и червеи. Затова пък имаше винарки — цял облак, който затанцува над платнището.