Читать «Операция „Фауст“» онлайн - страница 151

— Не знам, момчета — каза Романова. Сега изглеждаше доста състарена. — Аз трябва да държа връзка с помощника на Чебриков. А вие карайте, какво ще седите цяла нощ… като в затвора.

Бързо ни хвана, изглежда, ни се отрази нервното напрежение.

… Когато отлепих клепачите си, видях полковник Романова с чаша водка в ръка. Тя сръбна, намръщи се и… заплака. Грязнов попита тихо:

— Ти какво, Александра Ивановна?

— Ама какво е това, момчета? — жално произнесе Шура. — Затова ли се старахте? Нима това е законност? Комитетчиците устроиха Вартоломеева нощ… От Лефортово ми съобщиха — конфиденциално, разбира се, — че са арестували около двеста души и веднага, на място, са разстреляли четиридесет и четирима… И при арестите са убити около петдесет… А ето ви и първото официално съобщение: „В 23:05 часа на 23-я километър на Симферополското шосе е станал нещастен случай: правителствен ЗИЛ се е блъснал с голяма скорост в оставения на пътя валяк. В резултат на катастрофата са загинали маршал Николай Архипович Агаркин и съпругата му.“

Слушах думите на Шура и не усещах нищо — нито жалост, нито угризения на съвестта, нито тържество от възмездието. Нищо, освен ледена празнота в гърдите. В понеделник Меркулов ще заведе заявлението ми, ще си отработя положените по закона две седмици и никаква отпуска: започвам да си търся работа като юрисконсулт, а може да се вредя и в адвокатската колегия. Трябва да подготвя делата си за издаване…

„Консултациите“, за които говореше Чебриков, се изразяваха в многочасови разпити, провеждани от следствена комисия в кабинета на началника на криминалната милиция. Комисията се състоеше от двама генерали и трима полковници от централния апарат на КГБ… Първи извикаха мен.

— Кажете, Турецки, вярвате ли в единството на партията и народа? — пита ме единият генерал, сложил ръка на рамото ми.

— Вярвам, само че какво отношение има това към делото?        Комитетчиците изобщо не реагират на нападката ми.

— А съгласни ли сте с мнението, че в нашата страна има вътрешни разногласия?

— Не съм запознат с подобни мнения, другарю генерал.

Сега чекистите си разменят мигновени погледи и следващият въпрос е повече отговор:

— Когато дълги години ти набиват едно и също, приучват те да говориш не това, което мислиш, а онова, което искат да чуят от теб, тогава е трудно да се промениш за една нощ, нали?

Хилава провокация, на която аз реагирам с мълчание. Наистина не ми се отговаря, но въпросите започват да се сипят един след друг и вече по същество:

— С кого сте споделяли сведения за правителствения заговор?

— На кого сте дали информация за подготвяния взрив в „Лужники“? За „Афганското братство“? За дейността на спецчастите?

И изведнъж:

— Слушате ли „Гласът на Америка“? А радио „Свобода“? Четете ли емигрантски списания?

Тези въпроси слагат всичко на място. Генералите и полковниците са ми организирали „детектор на лъжата“. Те прекрасно знаят, че лъжа — никой отдавна не вярва в никакво единство на партията и народа. В това число и кагебистите. Но те проверяват реакцията ми на задаваните въпроси. Самият отговор не им е интересен, знаят го предварително.