Читать «Обсидиановата стая» онлайн - страница 25

— Аз съм Масози Шона, управител. – Мъжът поклати глава. – Тъжна работа. Много тъжна.

— Какво се е случило? – попита Проктър.

Шона се вторачи в него.

— Извинете, каква е причината за вашия интерес?

Проктър се поколеба за миг.

— Дъщеря ми. Дъщеря ми беше на борда на този самолет.

Лицето на длъжностното лице, което беше натъжено, стана още с един оттенък по-скръбно.

— Много съжалявам. Отишла си е. Починала е по време на полета.

Проктър не беше спал или поне не повече от трийсет и шест часа. Откакто беше потеглил на висока скорост от „Ривърсайд Драйв“ № 891, се намираше под голямо напрежение и силно безпокойство. Сега почувства как нещо се къса у него. Не заплака – не беше плакал от шестгодишен, но когато заговори, усети как гласът му пресеква, а очите му започват да се пълнят със сълзи. Не ги възпря, защото подхождаха на неговото прикритие.

— Трябва да ми помогнете. Аз… аз ги следях. Пристигнах тук твърде късно. Моля ви, трябва да зная какво се е случило. Разбирате ли? Трябва да разбера!

Мъжът на име Шона го хвана за ръката.

— Много съжалявам. Ще ви разкажа всичко, което знам, макар да е съвсем малко.

— Какво стана с тялото й?

— Откараха го, господине. Частна катафалка.

— А дознанието? Патологът? Защо не е закарана в болница или морга?

Мъжът поклати глава.

— Всичко беше организирано още преди да кацнат. Бяха повикали лекар, за да посрещне самолета. Той проведе първоначалния оглед и подписа документите.

Проктър потъна в мълчание.

Длъжностното лице сви рамене, а по лицето му се изписа съчувствие.

— Вижте, аз съм само управител. Тези неща не зависят от мен.

Проктър разбра. Това не беше Америка. Ако достатъчно пари сменят собственика си, наредбите могат да бъдат заобиколени.

— Дъщеря ми… – чу се Проктър да казва. – Моето малко момиченце… Напълно сигурен ли сте, че е мъртва? Откъде може да знаете, че това наистина е била тя? Може би е била някоя друга жена?

Когато чу това, мъжът малко се опери.

— Има начин да ви помогна да се уверите.

— Готов съм на всичко.

Шона се поколеба.

— Може да се окаже тежко за вас.

Проктър махна с ръка.

Мъжът го въведе в терминала, след това минаха през няколко летящи врати и надолу по опърпан на вид официален коридор. В дъното му той отвори една от множеството врати и покани с жест Проктър да влезе вътре. В помещението имаше бюра и дузина видеомонитори с настолни компютри. Двама мъже по ризи с къси ръкави вдигнаха очи, когато двамата влязоха. С няколко кратки думи на африканс Шона ги подкани да ги оставят сами.

Сега управителят го погледна притеснено.

— Трябва да ви помоля за… малък бакшиш – обясни той. – Нали разбирате, не е за мен, а за… – той кимна по посока на вратата, през която двамата служители по безопасността току-що бяха излезли.

— Разбира се. – Проктър бръкна в чантата си и извади тънък сноп банкноти.

Мъжът ги прибра в джоба си и посочи най-близкия видеомонитор.

— Не се вижда кой знае колко.

Той седна зад бюрото, а Проктър застана зад него. Въпреки малките размери и жалкото състояние на помещението, оборудването за наблюдение на летището беше сравнително модерно. Шона придърпа клавиатурата, набра няколко команди, изкара едно дивиди от най-близкия компютър, провери съседното, извади и от него диск, етикетиран с ръкописен надпис от червен маркер, и го вкара в компютъра.