Читать «Обсидиановата стая» онлайн - страница 24

— Почина? – възкликна Проктър. – Почина? – За миг пред очите му се спусна червена завеса. Обхвана го съкрушително желание да причинява крайна болка – беше изпитвал това чувство един или два пъти през живота си в моменти на голяма опасност или физическо насилие. Беше нужно огромно усилие на волята, за да не смаже трахеята на мъжа.

С голяма сила на волята успя да потисне този подтик. Човекът беше прост изпълнител. Можеше да свърши по-добра работа от това да умре: да го снабди с информация.

— Разкажи ми какво се случи – нареди Проктър с тих глас.

Мъжът преглътна с усилие. Лицето му бе посивяло, а по челото бяха избили капки пот, сякаш чувстваше опасността, в която се намираше.

— Не зная много. Ще ми се да можех да ви кажа повече.

— Разкажи ми това, което знаеш.

— Не искаше да ни пусне да излезем от кокпита.

— Кой?

— Мъжът. Мъжът, който нае самолета.

— Мъжът с белега?

Пилотът кимна.

— Друго?

Мъжът отново преглътна.

— Неприятностите започнаха, след като кацнахме на летище „Акджуджт“. Аз точно си дремвах в кокпита. Другият пилот, Марк, ме събуди. Видях друго момиче, блондинка, да се качва на самолета. След това чух викове и тежко падане. Тогава… – пилотът направи пауза – той дойде и ни каза да излитаме и да не излизаме от кокпита, докато не кацнем тук, в Намибия. Даде ни уринатори и ни каза да ги използваме, ако имаме нужда.

Изглежда мъжът видя нещо в очите на Проктър, защото следващите му думи се изляха в бърза последователност.

— Вижте, аз нищо не видях. На „Шанън“ се качи сама на самолета. Когато стигнахме тук, я изкараха мъртва на носилка. – Пауза. – Докато кацахме, той ни… напътстваше. Какво да кажем на длъжностните лица. Каза, че цял живот е имала сърдечни проблеми. Понякога на голяма височина хората умират. Рядко, но се случва.

— А русата? Коя беше тя?

— Не знам. – Мъжът размърда глава. – Може ли малко да отпуснете яката ми?

Проктър отслаби хватката си.

Мъжът кимна към предното стъкло.

— Ето това е длъжностното лице, което посрещна самолета и разговоря с нашия пътник.

Беше посочил нисък мъж в униформа, вероятно на около шейсет години. Стоеше под няколко лампи край един от входовете към терминала сред малка групичка хора.

— Той знае повече от всеки друг.

Проктър се вторачи в пилота с дълъг и суров поглед, бутна го обратно на седалката му и бързо излезе от самолета.

***

Докато крачеше към малката групичка, мъжът, за когото стана дума, погледна към него. Очите му бяха уморени, но приветливи, косата много къса, щръкнала и съвсем бяла. Когато видяха Проктър, останалите се отдръпнаха.

— Добра вечер – поздрави го мъжът на африканс.

— Добър вечер – отговори на същия език поздравеният. – Казвам се Проктър. – Знаеше, че макар официалният език в Намибия да е английският, повечето хора говореха свободно африканс – език, който беше научил в миналото при разни секретни операции.

— Говорите ли африканс? – попита белокосият.

— Да, малко. А вие говорите ли английски?

— Да – мъжът премина на английски с акцент.

— Благодаря. – Проктър посочи през рамо към бомбардиъра. – Тук съм заради младата жена, свалена от този самолет.