Читать «Обладаване» онлайн - страница 362

— Ледено изрядна, блестящо празна.

— Откъде знаеш какво си мисля?

— Всички си го мислят. Фъргюс мислеше така. И продължава.

— Фъргюс е канибал. Не мога да ти предложа много, но мога да ти предложа да бъдеш себе си, мога да…

— Къде? В Хонконг, Барселона и Амстердам?

— Естествено, ако съм там. Поне няма да застрашавам независимостта ти.

— А можеш да останеш тук и да ме обичаш — отвърна Мод. — Любовта е толкова ужасна! Пълна скръб.

— Може да бъде и доста находчива — усмихна се Роланд. — Може да измислим начин, нещо модерно. Амстердам не е толкова далеч.

Допряха студените си ръце.

— Хайде да си лягаме — каза Роланд. — Все ще измислим нещо.

— От това също ме е страх.

— Ама и ти си една страхливка! Не се бой, Мод, ще се погрижа за теб.

Съблякоха непривичните пъстри дрехи, които им беше заел Кропър, шмугнаха се голи под завесите в дълбините на пухеното легло и духнаха свещта. След което извънредно бавно, с безброй нежни отлагания, деликатни отклонения и вариации на завоалирано настъпление Роланд най-сетне, ако искаме да използваме един отдавна излязъл от употреба израз, проникна и облада цялата й студена белота, която се стопли от тялото му, и сякаш всякакви граници се стопиха, а призори, някъде много отдалеч, чу ясния й ликуващ вик без никакви задръжки, без капка свян, само тържествуващо удоволствие.

На сутринта целият свят миришеше на нещо ново, необикновено. Навсякъде се лееше ароматът на деня след буря, зеленият мирис на разкъсани листа и капеща смола, на смачкана дървесина и локвички дървесен сок, стипчива миризма, която с нещо напомняше отхапани ябълки. Миришеше на смърт и разруха — свежа миризма, пълна с живот и надежда.

ПОСЛЕСЛОВ 1868 г.

Някои случки не оставят никаква отчетлива следа, за тях не се говори, нито се пише, но би било крайно погрешно да се твърди, че по-нататъшните събития се развиват независимо от тях, както и преди, сякаш нищо не се е случило.

В един горещ майски ден двама души се срещнаха и после нито веднъж не споменаха за това. Ето как стана всичко.

* * *

Имаше една поляна с прясно сено и с тучния килим на летните цветя. Синя метличина, алени макове, златни лютичета, воал от великденчета, сложна бродерия маргаритки в ниската трева, лилав игленик, жълти кученца, оранжеви латинки, потайничета, трицветни теменуги, огнивче и бели овчарски торбички разкриваха пъстрото си изобилие, по краищата като бордюр се издигаше висок плет от див морков и напръстник, а в трънака над тях бледо сияеше шипков цвят сред кремавите и дъхави орлови нокти, плъзналите жилки на дивата тиква и тъмните звезди на лудо биле. Човек неволно си казваше, че такова тучно и сияйно изобилие ще трае вечно. Тревата грееше с емайлов блясък, уловена в диамантени нишки светлина. Чуруликаха чучулиги, дроздове и косове, навсякъде прехвърчаха пеперуди — сини, сернистожълти, бронзови, изящно бели, и кацаха от цвят на цвят, от детелина на фий, от фий на ралица, водени от своите невидими лилави пентаграми и виещи се спирали светлина, отразена от чашките на цветята.