Читать «Обладаване» онлайн - страница 360

Всички се взираха в Мод, която се взираше в снимката.

— Виждала съм я и преди. Имаме същата в семейния албум. Това е прапрабаба ми.

Беатрис Нест се разплака. От очите й бликнаха сълзи. Мод протегна ръка към нея.

— Беатрис…

— Съжалявам, ужасно е глупаво, но само като си помисля… Не може да го е прочел, нали? Написала го е, но никой не го е прочел. Напразно е чакала отговор.

— Познавате Елън — каза Мод. — Защо според вас го е сложила в сандъчето със собствените им любовни писма?

— И с косата им — продължи Леонора. — Както и с косата на Кристабел, русата плитка сигурно е нейна.

— Може би не е знаела как да постъпи — отвърна Беатрис. — Не му е дала писмото, нито го е прочела, това мога да си го представя. Просто го е прибрала.

— За Мод, така излиза — намеси се Блекадър. — Запазила го е за Мод.

Всички отново погледнаха към Мод, която стискаше писмото и с побеляло лице се взираше в снимката.

— Не мога да мисля повече — каза тя. — Трябва да се наспя. Капнала съм от умора. Утре сутрин ще мислим за всичко това. Не знам защо ме потресе толкова. Не съм на себе си. — Тя се обърна към Роланд: — Ще ми помогнеш ли да намерим стая, където да преспим? Всички тези книжа трябва да останат при професор Блекадър, за да ги пази на сигурно място. Бих искала да задържа снимката, ако може — само тази вечер.

* * *

Роланд и Мод седяха на ръба на леглото със завеси с характерните златни лилии на Уилям Морис. На светлината на свещта в масивния сребърен свещник разглеждаха сватбената снимка на Мая. Не се виждаше добре и двамата бяха свели глава един към друг — руса и тъмнокоса, а в косите си все още долавяха наситения мирис на бурята, дъжда, разкопаната пръст и смачканите отнесени листа. Под този слой усещаха различната си човешка топлина.

Мая Бейли безметежно им се усмихваше от снимката. Разчитаха в чертите й писмото на Кристабел и под сребристите звездички и блясъка на зрелостта лицето й им изглеждаше щастливо, уверено, понесло тежкия венец с някаква лекота и изразяващо не драматични чувства, а удоволствие от повода.

— Прилича на Кристабел — каза Мод. — Веднага се забелязва.

— Прилича на теб. И на Рандолф Аш — добави Роланд. — Широкото чело, широката уста. И тук, в края на веждите.

— Значи приличам на Рандолф Хенри Аш.

Роланд докосна лицето й.

— Никога нямаше да го видя. Но е вярно. Същите неща. Ето тук, в края на веждите. В ъгълчето на устата. След като го видях, вече винаги ще го забелязвам.

— Това не ми допада особено. Има нещо неестествено, предопределено. Сякаш ме е обладал демон. Имам чувството, че са ме превзели.

— Всеки се чувства така спрямо предците си. Дори да са били с най-скромен произход — стига да сме имали късмета да ги познаваме.

Нежно и разсеяно я погали по косата.

— Ами сега? — попита Мод.

— Какво сега?

— Какво ще стане сега? С нас двамата?

— Теб те чакат куп юридически проблеми. И тежък редакторски труд. Аз също имам някои планове.