Читать «Обладаване» онлайн - страница 356
Антония Сюзън Байът
— Да го прочета ли?
* * *
И така, писмото на Кристабел Ламот до Рандолф Аш беше прочетено на глас на светлината на свещите в една хотелска стая пред събралата се необичайна дружина отчаяни търсачи и ловци, а навън виещият вятър препускаше по възвишенията и стъклата на прозорците потракваха от дребните песъчинки, които смиташе по пътя си.
Скъпи мой, скъпи мой…
Казаха ми, че си много болен. Не е хубаво да нарушавам покоя ти с ненавременни спомени в такъв момент, но в края на краищата установих, че трябва да ти кажа нещо. Ще отвърнеш, че трябваше да го направя преди двайсет и осем години — или изобщо да го премълча, и сигурно си прав, ала не можех или не исках да го сторя. И ето че сега мисля непрекъснато за теб, моля се за теб и знам, знам го от толкова години, че не постъпих добре с теб.
Имаш дъщеря, която е добре — омъжи се и роди чудесен син. Изпращам ти снимката й. Както ще видиш, много е красива и ми се ще да вярвам, че прилича и на майка си, и на баща си, макар изобщо да не подозира кои са истинските й родители.
Дотук добре — не беше лесно да се напише, но поне бе просто. Ала как се стигна дотам? След подобна истина ти дължа някакво обяснение, дължа го на себе си може би, защото съгреших пред теб… макар и по причини, които…
Историята е низ от обективни факти, но и още нещо — страст и колорит, които й придават хората. Ще ти разкажа, ако не друго, фактите.
Когато се разделихме, вече знаех, макар да нямах сигурни доказателства, какви ще са последиците, както и стана. В онзи последен черен ден се съгласихме, че всеки ще продължи по пътя си, че ще се разделим завинаги, без да поглеждаме през рамо. Зарекох се да спазя моята част от уговорката — от гордост и заради теб, каквото и да стане. Затова се погрижих и уредих нещата, няма да повярваш в какви тънки сметки и кроежи се забърках, и намерих място, където да отида (знам, че впоследствие и ти си го открил) и където само аз щях да нося отговорност за съдбата ни, моята и на дъщеря ни. Посъветвах се с единствения човек, който можеше да ми помогне — сестра ми Софи, и с нейна помощ уредихме всичко, една лъжа, достойна повече за любовен роман, отколкото за предишния ми спокоен живот, ала неволята изостря ума и калява решимостта ни… Така дъщеря ни се роди в женския манастир в Бретан и беше отнесена в Англия, където сестра ми Софи я прие и я отгледа като свое дете, както се бяхме разбрали. Ще кажа също, че Софи я обичаше и се грижеше за нея, както би го сторила всяка друга жена при подобни обстоятелства — само родната й майка би могла да го стори по-добре… Пускаха я да тича на воля из английските поля и се омъжи за един свой братовчед в Норфък (който в действителност не й е никакъв братовчед, разбира се), и сега е напета съпруга на ескуайър.
Не след дълго аз също се преместих тук, след като двамата се видяхме за последен път, както се оказа, на сеанса на госпожа Лийс, където дойде изпълнен с такава ярост, с такъв гняв… и аз изпитвах същото, защото успя да разкъсаш превръзките на душевните ми рани, и реших, както често ни се струва на нас, жените, че с чиста съвест мога да ти причиня малко страдание, защото по-голямото страдание на този свят остава за нас и ние го понасяме. Когато ти казах, че си ме превърнал в убийца, си мислех за горката Бланш, чийто ужасен край до ден днешен ме измъчва. Ала видях, че възприе думите ми като упрека на Гретхен към Фауст. И си казах със студена дребнава злоба, защото бях СТРАШНО БОЛНА телом и духом: „Нека живее с тази мисъл, щом толкова слабо ме познава, и да няма мира!“ Родилките надават страшни вопли срещу причинителя на своето нещастие — защото така го възприемат, — за когото пристъпът на мимолетна страст не оставя трайна следа, вечно напомняне, чудовищна катастрофа за тялото или душата. Така мислех тогава. Сега съм по-спокойна. Остарях.
Ах, скъпи мой, седя тук като стара вещица в кула и пиша стихове с великодушното позволение на зет ми, този грубиянин, увиснала на врата на сестра ми и доброто й (материално) положение — и през ум не ми беше минавало подобно нещо! И ти пиша, сякаш беше вчера, за онзи страшен бяс, който се впиваше като нажежено желязо в гърдите ми, за озлоблението и любовта ми (към теб и сладката ми Мая… и Бланш). Ала отдавна не е вчера и ти си много болен. Желая ти да оздравееш, Рандолф, и ти изпращам своята благословия — с молба за твоята благословия и за прошка, ако изобщо е възможно. Защото знаех, познавах щедрото ти сърце и знаех със сигурност, че щеше да се погрижиш за нас, за мен и за Мая, но ме измъчваше таен страх — ето че най-накрая всичко ще се излее, но няма по-добър лек от истината, нали? Разбираш ли, беше ме страх, че ще поискаш да я вземеш, че двамата с жена ти ще ми я вземете, за да я отгледате като свое дете, а тя си беше моя, бях я износила и не можех да я пусна. Затова я скрих от теб — и те скрих от нея, защото тя щеше да те обича, в живота й завинаги има кътче, запазено за теб.
Тук мога да спра, можех да спра още преди няколко реда и надлежно да поискам прошка. Ще предам това в запечатан плик на жена ти, която може да го прочете или да постъпи с писмото ми, както намери за добре. Оставям се в ръцете й. Ала е така опасно сладко най-сетне да проговоря след толкова години! Осланям се на нея и на твоята добронамереност. В известен смисъл това е моят завет. Приятелите в живота ми се броят на пръсти, а от тях вярвах изцяло само на двама души — на Бланш и на теб; безкрайно ви обичах, но тя избра ужасна смърт, изпълнена с омраза и към двама ни. Сега на стари години съжалявам най-много не за онези кратки и болезнено сладки страстни дни — подобна страст изглежда почти ничия, защото всяка страст се спуска по едно и също русло към същия завършек, или поне така ми се струва, откакто остарях; съжалявам най-много, щях да кажа, ако не се впусках в такива многословни отклонения, за старите ни писма, в които говорехме за поезия и за други неща, съжалявам за доверието, за съмишленика и сродната душа, която разпознавахме един в друг. Питам се дали прочете някой от плачевно малобройните екземпляри на „Приказната Мелюзина“, които успяха да се продадат? Дали си казваш: „Едно време я познавах.“? Дали с пълно основание си мислиш: „Без мен тази приказка нямаше да бъде разказана.“? На теб дължа и двете — и „Мелюзина“, и Мая, без да си платя дълга. (Струва ми се, че тя все пак няма да умре, моята „Мелюзина“, и някой разсъдлив читател ще я спаси?)
От 30 години живея като Мелюзина. Как иначе да се изразя? Блъскам крила в бойниците на тази крепост и вятърът ехти от виковете ми, от нуждата да виждам рожбата си, да я засищам, да я утешавам… а тя не ме познава. Беше щастлива душа, слънчево създание, непресторена в своята привързаност и приказно пряма по природа. Дълбоко обичаше осиновителите си, дори сър Джордж, в чиито кравешки жили няма и капка нейна кръв — дори той беше омагьосан от хубостта и благия й нрав, от което спечелихме и двете.
Мен не ме обича. На кого друг мога да го кажа освен на теб? Вижда в мен магьосница, стара мома от страшна приказка, която я дебне с изцъклен поглед и само чака да убоде нежното си пръстче, за да я потопи в грубия сън на възрастните и техните истини. Очите ми може да са изцъклени от сълзи, но тя не забелязва. Не, трябва да продължа — изпитва някакъв страх от мен, направо отвращение, защото основателно разбира, че загрижеността ми за нея е прекалена, но тълкува като противоестествено най-естественото нещо.
Сигурно ще си помислиш — ако след потреса от онова, което си наложих да ти кажа, изобщо са ти останали сили да се тревожиш или да мислиш за отеснелия ми свят, че романистка като мен (или истински драматург като теб) не би успяла да опази подобна тайна почти 30 години (представяш ли си, Рандолф, 30 години!), без да предизвика някакъв обрат, някаква развръзка, таен намек или явна сцена, в която всичко да се разкрие. Ала ако беше тук, щеше да разбереш защо не смея. Заради нея, защото е толкова щастлива! И заради мен самата, защото ме плаши мисълта за ужасения й бистър поглед. Какво ще стане, ако й кажа и тя с погнуса се отдръпне? Освен това се заклех пред Софи, която постави това условие за добротата си — постъпката ми да бъде абсолютна и необратима, а без доброто отношение на Софи тя нямаше да има дом, опора…
Смееше се и играеше като пъргавия елф на Колридж, който „сам си пее и танцува“ — помниш ли писмата ни за „Кристабел“? Книгите изобщо не я вълнуват. Пишех й къси приказки с печатни букви, подвързвах ги и й ги давах, а тя със сладка усмивка ми благодареше и ги прибираше в стаята си. Нито веднъж: не я видях да ги чете за удоволствие. Обичаше да язди, да стреля с лък, да играе момчешки игри с така наречените си братя и накрая се омъжи за някакъв братовчед, който беше дошъл на гости и с когото са се въргаляли в сеното, когато е била на пет години и едва се е държала на краката си. Исках да има безоблачен живот и го получи, но в него няма нищо мое, животът й няма нищо общо с мен, аз съм неомъжената леля, която не обича.
В известен смисъл това е моето наказание, защото я скрих от теб.
Помниш ли гатанката за яйцето в едно от писмата ми? Като образ на моята самота и самообладание, които ти заплашваше, независимо дали го искаш, или не? И които унищожи, скъпи мой, макар и с най-добри намерения — сега го вярвам и го знам. Питам се, ако бях останала в затворения си замък, зад отбранителните ровове и укрепления, щях ли да стана голям поет — като теб? Питам се дали духът ми беше сгълчан от твоя както Цезар от Антоний, или израснах от твоето великодушие, каквито бяха твоите намерения? Всичко това се смесва и се преплита; двамата се обичахме — обичахме се заради себе си, макар накрая да излиза, че е било заради Мая (която не харесва „необичайното си име“ и предпочита баналното Мей, което й отива).
Толкова дълго изпитвах гняв — към теб, към Бланш, към мен самата, най-голямата несретница. А сега, накрая, „с утихнал ум и изтощена страст“, отново мисля за теб само с най-чиста обич. Напоследък чета „Самсон борецът“ и попаднах на описанието на дракона — винаги съм смятала, че това е истинската ти същност, както аз бях „безпомощна домашна птица“.
Не е ли прекрасно? Не преживяхме ли това — ти избухна в пламъци и ме подпали? Дали ще оцелеем и ще се въздигнем от пепелта си като феникса на Милтън?
Ако трябва да съм искрена, бих предпочела да бях изживяла живота си сама. Ала тъй като е невъзможно и не е съдено почти никому, благодаря на Бог, че те изпрати — щом ми е писано да срещна дракон, признателна съм, че се случи да си ти.
Трябва най-сетне да спра. Последно — за внука ти (и мой, колкото и да е странно). Казва се Уолтър и напява стихове за огромно удивление на родителите си, пропити със смрадта на синорите и обора. С моя помощ наизусти немалка част от „Стария моряк“ — декламира с чувство и с блеснали очи пасажа за благославянето на змиите и образа на океана, впил изцъклено око в луната. Момчето е силно и ще живее.
Трябва да свършвам. Ако можеш или искаш, моля те, прати ми знак, че си прочел това. Не смея да питам дали ще ми простиш.
