Читать «Обладаване» онлайн - страница 351

* * *

Кропър изчака да стане 1 часа. Не се чуваше нито звук. Огънят в камината още димеше. Въздухът беше тежък и неподвижен. Беше спрял мерцедеса до вратата на паркинга; можеха спокойно да се приберат в хотела, защото освен ключа за стаята всеки гост получаваше и ключ от външната врата. Голямата кола гладко замърка по шосето, откъдето завиха нагоре към църквата. Кропър паркира под едно дърво до входа и извади от багажника новите инструменти и ветроупорни лампи. Пръскаше дъжд, земята под краката им беше влажна и хлъзгава. Двамата с Хилдебранд тръгнаха в мрака към семейния гроб.

— Вижте! — възкликна Хилдебранд и спря сред петно лунна светлина между църквата и хълма с кедъра и тиса.

Без да бърза, около кулата съвършено безшумно кръжеше голяма бяла сова, величествена и съсредоточена в делата си.

— Зловещо — прошепна Хилдебранд.

— Великолепно създание — рече Мортимър Кропър, който донякъде отъждествяваше собственото си вълнение, собственото си усещане за могъщество и увереност, завладяло мускулите и мислите му, с премерените махове на крилете и безтегловно реещата се птица. Над совата драконът помръдна, колебливо трепна, проскърца и спря, уловил безцелно движение във въздуха.

Трябваше да действат бързо. Можеше да се окаже доста работа за двама души, ако искаха да свършат преди зазоряване. Започнаха да режат и да трупат тревния чим.

— Имате ли представа къде може да са го сложили? — задъхано попита Хилдебранд и Кропър осъзна, че колкото и съвършено точна да беше представата му, защото беше убеден, че сандъчето се намира в средата на парцела, по-голям от човешки бой, всичко това бе плод на разпаленото му въображение; толкова често си беше представял изравянето на сандъчето, съзнанието му толкова често беше рисувало заветната сцена, че на практика беше измислил мястото. Ненапразно обаче беше потомък на спиритици и шейкъри. Реши да разчита на интуицията си.

— Ще започнем от главата и ще стигнем достатъчно дълбоко, след което методично ще напредваме към краката.

Започнаха да копаят. Купчината изхвърлена пръст растеше — смесица от глинеста почва и кремък, изскубнати корени, дребни кости на гризачи и птици, камъни, пресят чакъл. Хилдебранд сумтеше, плешивото му теме лъщеше на лунната светлина. Кропър ликуващо размахваше лопатата. Усещаше, че е прескочил някаква допустима граница, но всичко беше наред. Не беше някой посивял стар учен, вмирисан на нощна лампа и кацнал на пиедестала си. Беше се престрашил да действа и щеше да открие каквото търси, такава беше съдбата му. Вдигаше острата лопата над земята и я забиваше с чудовищна радост, разсичайки и помитайки слузестата съпротива. Свали якето и с удоволствие усети дъжда по гърба си, ликуващо долови капките пот, които се стичаха по гърдите и между плешките му. Забиваше лопатата с всичка сила, удряше ли, удряше.

— Кротко, кротко — прошепна Хилдебранд.

— Давай! — изсъска Кропър и с голи ръце задърпа дълъг змиевиден израстък от коренищата на тиса, който накрая преряза с ловджийския си нож. — Тук е, сигурен съм.