Читать «Обладаване» онлайн - страница 331

Защо толкова грижливо беше прибрала писмата в запечатаното им скривалище? Ще можеше ли да ги прочете — там, където скоро щеше да отиде? Ще можеше ли да ги прочете и той? Този последен дом не беше дом, защо не ги остави отворени за тварите, които дълбаеха тунели в пръстта, за паразитите и слепите червеи, за съществата, които сдъвкваха всичко с невидимата си уста, прочистваха и унищожаваха?

Искам да живеят по-дълго, каза си тя. В някаква полувечност.

А ако кръвопийците ги изровят?

Тогава може би онази, другата, ще я застигне справедливост, макар че няма да съм жива да го видя.

Мислеше си — някой ден, не днес, разбира се, все още не, но някой ден ще взема писалката и лист хартия и ще й пиша, ще й кажа… ще й кажа какво?

Ще й кажа, че умря спокоен.

Това ли ще й кажа?

А кристалните образувания, гранитът и хорнблендата мътно просветваха при мисълта, че няма да й пише, че протеевото писмо ще се ражда и видоизменя в главата й до безкрай, че може би ще стане прекалено късно, прекалено късно за достойна постъпка — съвършено, прекалено късно. Другата можеше да умре, тя самата можеше да умре, вече и двете бяха стари и часът им наближаваше.

На сутринта щеше да сложи черни ръкавици, да вземе сандъчето и китка бездушни бели оранжерийни рози — цялата къща беше пълна с тях, и да поеме на последното му, незрящо пътуване.

Оставям се във Вашите ръце.

26

Понеже гатанките днес са модни,ела, любима, чуй една от мен.Говори се, че има тайно място,където стичат се поетите отвсякъде —едни намират го след дълго търсене,други — без да искат, а трети —след смъртен бой с чудовища проклети;четвърти — в сън дълбок — на път поели,рискувайки живот за свойте цели,едни — загубени в митични лабиринти,други — преследвани от смъртен страх,а трети — водени от жажда за животили от някаква приумица; четвърти —загубили се просто из Аркадия…Те там са си. Градината, Дървотои драконът, и плодовете златни,жената, скрита в сенчестите клони,потокът и тревистите поляни.Все там са си. На края на света,сияели в дома на Хесперидитена вечни клони плодовете златнии драконът Ледонт със гривест гребен,със скъпоценни камъни обсипан,все точел златни нокти и зъби от сребро,и дремел, и ги вардел цяла вечност,докато хитрият герой Херакълдошъл и го сразил, и ги откраднал.Далеч от там, сред ледения Север,в скована от студа висока крепост,опасана от ледни зъбери и шипове,закътана от студ и от мъгла,се ширела градината на Фреяв зеленина и ярки плодове.Там Асите минавали да хапнат ябълки,които дават мощ и вечна младост.Наблизо се издигало Световното дърво,огромен ясен, корен вбил в земята,където мрачният Нидхьог, усукан на кълбои с раздвоен език, неспирно гложделвъзобновяващия се корен на живота.Там бликала вода в зеленинатаот кладенеца Урд, где минало и бъдещеомесват всички цветове в безцветност,вода ту огледално неподвижна,ту мътна и зловещо бурна.А тези същите места дали са сенкина все едно и също Място? И дърветата —на онова дърво? И онзи звяр митиченот пещерите на човешкото съзнание,от времето, когато гущери с крака като дърветакръстосвали земята и прескачалипредисторически блага, къдеточовешки крак следа не бил оставил?Или е някакъв жесток владетел,прогонен някога от нас? Или пъкплод на ума ни, с който назовавамесамите себе си, жестокостта, коварството,ревнивото си вкопчване в стъблото на животаи накърнената си гордост?Нарекли мястото онези първи хора,нарекли и света. Слова за него изковали:градина и дърво, змей и змия, жена, трева и злато,и ябълки. Създали имената и поезията.Предметите създали с назоваване.А имената слели във метафораза истината, ябълки от злато,и те отприщили порой от думи:сребристата вода, стоманените люспина змейското чудовище, зелените листапо змийски клони светнали, напомнящидвиженията на женските ръце,извиващите се като змии ръце;гората, сплела плет от тъмните си клониза тучната трева, за свято място,където златните кълба на плодоветесияели от сенчести заслонив листака като мънички слънца.Така че всичко ставало все по-отчетливои се преплитало, и виело по змийски,и всеки елемент бил част от нещо цяло,което те видели — сетнешните хора,които провидели връзкимежду блестящите предмети,а после и движения (грабеж, убийство)и взели да разказват как Дървото някогасияело непоклатимо в самота.Любима, виждаме и сътворяваме местото,изпълваме го с твари от ума си,с лами, дриади, мелюзини, змейове,с искри, които пръскат и се вият,създаваме вълнение и тайнство,и глад, и мъка, радост и трагедия.Добавяме, отнемаме, множими усложняваме животни и растения;поставяме на клона райски птиции караме потока да тече ту кървав,ту пък бистър над чакълот скъпоценни камъни и перли,сапфири, изумруди, и веднагаотмиваме и пясъка оставяме,следите на водата съхранилпо навик от началото на времето.Аз виждам онова Дърво с кора,на корк подобна, с възлеста основа.Ти виждаш го — сребристо привидение,със кожа дишаща и прелестни ръце.И мястото е насред лабиринт,где гинат хора в тежка безизходица.В пустиня, гдето хората умиратот жажда при вида й, без да знаят,че виждат истинското място, хора,куцукали през низ от ослепителнимиражи, чезнещи подобно ледпод жарко слънце или като пяна,разсипваща се на ръба на приливавръз слегващия се крайбрежен пясък.Всичко това е истинско и не е.И мястото е там, от нас наречено,и не е. Съществува. ВК

Рандолф Хенри Аш

откъс от Градината на Прозерпина