Читать «Обладаване» онлайн - страница 329

Нов опит. Ръката, която не отмести. Сухожилия, опънати като стоманени въжета, и стиснати до болка зъби.

Приближаването, заключената врата, паниката, хлипащото бягство.

Не веднъж, а много, много пъти.

Кога започна да разбира, че колкото и да е нежен, колкото и да е търпелив, всичко ще е напразно? И никога няма да се промени?

Не обичаше да си спомня лицето му в онези дни, но за да бъде откровена, си налагаше да го направи — озадаченото чело, нежния въпросителен поглед, грамадното му тяло, чиято бруталност осъждаше и чиято близост не можеше да не отхвърли.

Настървението и ужасната любов, с която му се отплащаше, въздържанието му, хилядите дребни удобства, торти и сладкиши. Превърна се в негова робиня. Трепереше от всяка дума. Той беше приел любовта й.

Затова го бе обикнала.

Той я бе обичал.

Отново завъртя писмото на Кристабел в ръцете си.

— Какво съм аз без теб? — отекна като вой гласът й.

Затисна уста. Ако някой дойдеше, времето за размисъл внезапно щеше да свърши, щеше да бъде изгубено. Беше излъгала и тях, сестрите си, беше впримчила лъжа в дръзките уверения, че са съвършено щастливи, просто съдбата не ги е зарадвала с дете…

Поне в едно отношение тя, другата, беше истинската му съпруга. Колкото и за кратко да е било, тя явно беше майка на детето му.

Установи, че не иска да знае какво пише в писмото. Това също бе най-добре да се избегне. Да не се знае, да не се говори за него, да не се превръща в оръдие на безсмислено изтезание, както неизбежно щеше да стане, ако го види, независимо дали написаното беше добро или лошо.

Взе черното лакирано сандъче за образци и сложи писмото в стъкленото отделение, подплатено с промазана коприна. До гривната от беловласите им кичури, на стари години най-сетне сплетени в едно, нави дългия сърмен ширит на русата плитка, която беше намерила в часовника му. Прибра и любовните им писма, завързани с панделка.

Не бива да принуждават двайсет и четири годишна девойка да чака сватбата си, докато стане на трийсет и шест, отдавна прецъфтяла.

Спомни си как веднъж като момиче беше видяла в огледалото голото си тяло. Едва бе навършила осемнайсет. Дребни повдигнати гърди с топли кафяви кръгове. Кожа като оживяла слонова кост. Дълга копринена коса. Истинска принцеса.

Свидна ми Елън,

Не мога да се освободя от мисълта — а и защо бих искал да го сторя, та нали най-пламенното ми желание е да бъда изцяло обладан от мисълта за теб? — не мога да се освободя от мисълта за теб, в съзнанието ми непрекъснато изплува образът ти, седнала с бяла рокля сред розовите чаени чаши на фона на градинските цветя, ружи, ралици и шпорец, чиито алени, сини и царствено пурпурни краски само подчертават нежната ти белота. Днес ми се усмихна толкова мило под периферията на бялата шапка с бледорозови панделки! Помня и най-дребното съцветие от волани, всеки изящен набор — наистина е грехота, че не съм художник, а само начинаещ поет, защото иначе щеше да видиш как съкровено съм стаил в сърцето си всичко до най-малката подробност.

Така съкровено ще тая до смъртния им час — уви, ще трябва да ги надживея, ще трябва да живея много дълго, за да мога да те обичам и тача, и уви, длъжен съм да прекарам още един живот, и то предварително, в очакване да те заслужа… така съкровено ще тая в сърцето си цветята, които ми подари и които сега са пред очите ми, докато пиша, в извънредно изящна синя ваза. Най-много ми харесват белите рози, пъпките още не са се отворили — разполагам с цели десетилетия от техния живот и с поне няколко дълги и крайно нетърпеливи дни от моя, през които ще мога да им се наслаждавам. Цветът им изглежда съвсем обикновен, но не е така. В тях има сняг, сметана, слонова кост, които различавам съвсем отчетливо.

А самата им сърцевина все още е зелена, изпълнена с нов живот, с надежда, с онази чудна и хладна растителна кръв, която леко ще поруменее, когато се отворят. (Знаеш ли, че старите майстори придавали на кожата богатия блясък на слонова кост, като рисували върху зелена основа — странен и великолепен оптически парадокс?)

С възхищение ги доближавам до лицето си. От тях се носи леко благоухание, което обещава да се насити. Любознателно заравям нос сред пъпките — не за да нараня или да разваля прекрасните им дипли; мога да бъда търпелив, малко по малко те ще се отварят и някой ден ще заровя лице в бялата им топлина. Играла ли си така като дете с гигантските пъпки на опиумния мак? Разтваряхме чашката и една по една разгръщахме стегнатите копринени люспи, които се набръчкваха и горкото гиздаво алено цвете увяхваше и загиваше… Такова любопитство е най-добре да се остави на Природата и на горещото й слънце, което и без това скоро ще ги отвори.

Днес съчиних над 70 стиха, припомняйки си твоите наставления да работя усърдно и да не се разсейвам. Пиша за кладата на Балдир и за скръбта на жена му Нана, която го оплаква, за храброто и напразно пътешествие на Хермодур в подземния свят, за да измоли богинята Хела да го освободи. Всичко това е извънредно интересно, скъпа Елън, зашеметяващ разказ за човешкия разум, който си въобразява и измисля човешка история, за да си обясни големите, прекрасни и ужасни непреодолими граници на съществуването — изгряването и изчезването на златното слънце, разцъфналата пролет (когато идва Нана), посърналата зима (когато тя умира), неумолимия мрак (богинята Тьок, която отказва да скърби за Балдир, защото нямала никаква полза от него жив или мъртъв). Нима тази тема не е достойна за големите съвременни поети, щом е вдъхновила митологичните умозрения на предците ни?

Макар че аз самият предпочитам да седя в някоя градина — всъщност в една строго определена градина сред зелените и бели рози, с някоя — всъщност строго определена — млада дама с бяла рокля, замислено чело и ненадейна слънчева усмивка…