Читать «Обладаване» онлайн - страница 328

Винаги беше вярвала, твърдоглаво и упорито, че всичките й отбягвания, цялата й приблизителност, всичките й шаради, както понякога ги виждаше, са ако не оправдани, то поне обуздани и обезвредени от безпощадното й изискване да бъде откровена със себе си.

Рандолф й беше съучастник. Нямаше представа как той виждаше историята на живота им. Двамата не говореха за това.

Ала ако не знаеше истината, в която понякога се вглеждаше, имаше чувството, че е застанала върху свлачище и пропада в някаква бездна.

Обясняваше усещането си за неизречените истини за нещата с един прекрасен пасаж от „Принципи на геологията“ на сър Чарлс Лайл, който една вечер беше прочела на Рандолф; той самият най-много се развълнува от предишния пасаж, в който се описваше плутоническата теория за образуването на скалните породи. Беше преписала откъса от книгата в дневника си.

Именно неповторимата природа на кристалните образувания, като гранит, хорнбленда и др., която коренно ги отличава от всички останали породи, чийто произход познаваме, дава основание да ги разглеждаме като следствие от причини, които и днес упражняват въздействието си в подземните пластове. Те не спадат към разред, който е изживял времето си; те не са паметници на някакъв предисторически период, белязани с отмрелите знаци, думи и словосъчетания на някакъв мъртъв език — напротив, от тях можем да научим онази част от живия език на природата, която не можем да опознаем в ежедневното си съприкосновение с онова, което се случва на обитаемата повърхност.

Допадаше й представата за тези твърди кристални пластове, образувани под въздействието на невероятна горещина под „обитаемата повърхност“ на земята, които не са предисторически паметници, а „част от живия език на природата“.

Не съм жертва на обичайните истерични самозаблуди, казваше си тя. Оставам вярна на огъня и на кристалите и не се преструвам, че обитаемата повърхност е всичко на този свят — затова не съм унищожителка, не съм прокудена в студения мрак навън.

Няколко пламъчета близнаха камината. Тя за пореден път преднамерено си припомни медения си месец.

Спомените й бяха без думи. Нито дума, това беше най-ужасното. Никога и с никого не беше говорила за това, дори с Рандолф. Особено с Рандолф.

Припомняше си образи. Прозорец, обрасъл с лозя и пълзящи растения, горещо южно лято, гаснещо слънце.

Бялата батистена нощница, извезана специално за такива нощи с богата бродерия от любовни възли, рози и незабравки, бяла сърма върху бялото сукно.

И тя самата — слабо, разтреперано бяло зверче.

Голият мъж — къдравите косми, избилата лъскава влага, сложното тяло, едновременно бик и делфин, неудържимата дива миризма.

Голямата му длан, нежно протегната към нея, и то не веднъж, а много пъти… за да бъде отблъсната, отместена и пак отблъсната.

Избягалото същество, свито уплашено в ъгъла на стаята с тракащи зъби, с усукани от спазми жили, с накъсано пресекливо дишане. Тя.

Великодушно дадена отсрочка, чаши златисто вино, няколко дни с райски пикници, усмихната жена, приседнала на скалата със светлосинята поплинена пола, красив мъж с бакенбарди, който я вдига на ръце, рецитирайки Петрарка.