Читать «Обладаване» онлайн - страница 326
Антония Сюзън Байът
Безброй нахвърляни стихове. Безброй купища и късове хартия. Изтласка на заден план мисълта, че скоро ще носи отговорност за всичко това. Сега не беше нейна грижа. Все още не.
Сякаш нещо насочи ръката й към недовършеното писмо. Беше забутано в дъното на чекмеджето, пълно със сметки и покани, и щяха да й трябват часове, за да го намери. Успя да го открие за няколко минути.
Скъпа моя,
Пиша ти всяка година, когато наближи празникът на Вси светии, защото не мога да не пиша, макар да знам — канех се да кажа, макар да знам, че няма да ми отговориш, въпреки че как мога да го знам със сигурност? Длъжен съм да продължа да се надявам. Може да си спомниш или да забравиш, все едно — да си спомниш или да забравиш достатъчно, за да намериш сили да ми пишеш, да ме просветлиш за миг, да облекчиш поне малко черното бреме, под чиято тежест изнемогвам.
Чистосърдечно ти искам прошка за някои неща, за които ме обвиняват и твоето мълчание — упоритото ти непреклонно мълчание, и собствената ми съвест. Моля да ми простиш прибързаното и необмислено втурване в Кернеме заради хипотетичната вероятност да си там, без да се убедя дали имам позволението ти да те последвам. Моля най-вече да ми простиш дълбокото двуличие, с което след завръщането ми проникнах в доверения кръг на госпожа Лийс и така катастрофално те изненадах. Както добре знаеш, оттогава търпя твоето наказание, търпя го всеки ден.
Дали обаче се замисляш достатъчно за душевното състояние, което ме тласна към подобни стъпки? Чувствам, че собствените ти постъпки ме обвиняват — и то заради това, че изобщо съм посмял да те обичам, сякаш любовта ми е била акт на брутално насилие, сякаш съм коравосърдечен насилник от някой евтин…, от когото е трябвало да избягаш съсипана, обезчестена. Ако обаче откровено се вгледаш в спомените си, ако изобщо си способна да бъдеш откровена, длъжна си да признаеш, че не беше така. Замисли се за всичко, което предприехме заедно, и се запитай къде е жестокостта, къде е принудата, Кристабел, къде е липсата на любов и уважение към теб едновременно като жена и духовно същество? Мисля, и за двама ни бе ясно, че след онова лято не можем почтено да продължим живота си като любовници — но нима това е причина внезапно да се хвърли мрачен саван, не, същинска стоманена стена между един ден и следващия? В онези дни те обичах с цялото си сърце. Сега няма да го повторя, няма да кажа „обичам те“, защото това наистина би било достойно за блудкав роман и в най-добрия случай е въпрос на надежда. И двамата сме далеч нелоши психолози — както знаеш, любовта гасне като свещ в буркан на Хъмфри Дейви, ако не се подхранва с въздух, за да диша, ако умишлено гладува и се задушава. И въпреки това
Нищо чудно да го казвам единствено заради удоволствието да блесна с уместния цитат. Това би те накарало да се усмихнеш. Ах, Кристабел, Кристабел, насилвам тези внимателно подбрани изречения, с които моля за твоето внимание, и си спомням как взаимно чувахме мислите си — на мига, така светкавично, че не се налагаше да довършваме думите си…
Има нещо, което трябва да узная — добре разбираш за какво говоря. Казвам „трябва да узная“ и това звучи деспотично. Ала съм в твоите ръце и те умолявам да ми кажеш. Какво стана със сина ми? Жив ли е? Как да питам, като не зная? Как да не питам, като не зная? Говорих надълго и широко с братовчедка ти Сабин, която ми каза само онова, което всички в Кернеме знаят — единствено фактите, защото никой не е сигурен какво е станало.
Не може да не знаеш, че заминах за Бретан от любов, от грижа и притеснение за теб, за здравето ти, заминах с желание да се грижа за теб, да направя всичко, което трябва, доколкото е възможно. Защо ми обърна гръб? От гордост, от страх, от независимост, от внезапна омраза заради несправедливо различната участ на мъжете и жените?
Ала все пак мъж, който знае, че има или е имал дете, но не знае нищо повече, заслужава поне малко съжаление.
Как мога да изрека подобно нещо? Каквото и да е станало с това дете, казвам го предварително, каквато и да е истината, ще те разбера, само искам да знам, най-лошото отдавна е преживяно във въображението ми, дори може да се каже, че е вече зад гърба ми…
Виждаш ли, не мога да го напиша, затова не мога да ти изпратя тези писма, в края на краищата пиша други, не толкова прями, по-повърхностни, на които ти не отговаряш, скъпи мой демоне, моя мъчителко… Защото ми е забранено.
Как мога да забравя ужасните думи, които зловещият глас изкрещя в лицето ми на онова противно сборище на духове?
„Превърна ме в убийца!“ Обвинението беше отправено към мен и казаното не може да се забрави, думите отекват всеки ден в ушите ми.
От устата на онази глупачка се изтръгна страшен стон: „Няма дете!“. Кой знае какво се крие зад това — някаква смесица от хитрост, неволно възклицание, неподправена телепатия, как бих могъл да кажа? Ала едно ти казвам, Кристабел, на теб, която никога няма да прочетеш това писмо, както и много други, защото е отвъд предела, до който може да бъде споделено — казвам ти с отвращение и ужас, с отговорност и с остатъците от любов, които се впиват като обръчи в сърцето ми, сигурно щях с пълно съзнание да превърна и себе си в убиец…
