Читать «Обладаване» онлайн - страница 325

— Но? След подобни думи винаги следва „но“.

— Може би от година обичам друга. Може да се нарече лудост. Сякаш бях обладан от демони. Или заслепен. Отначало само си пишехме, после… В Йоркшър не бях сам.

— Знам.

Мълчание.

— Знам — повтори тя.

— Откога? — попита той с попарена гордост.

— Отскоро. Не е заради нещо, което си казал или направил. Не съм видяла нищо. Казаха ми. Посети ме една жена. Трябва да ти върна нещо.

Беше скрила първия екземпляр на „Свамердам“ под плота на масата и сега извади плика, адресиран до госпожица Ламот, „Витания“, „Арарат Роуд“, Ричмънд.

— Струва ми се, че в първия вариант пасажът за вселенското яйце е по-добър от този, който преписвам — каза тя.

Отново мълчание.

— Щеше ли да ми го дадеш, ако не ти бях казал? За госпожица Ламот?

— Не знам. Сигурно не. Как бих могла? Но ето че ми каза.

— Госпожица Глоувър ли ти го даде?

— Писа ми два пъти. Накрая ме посети.

— Нали не каза нещо, което те е наранило, Елън?

* * *

Горката обезумяла жена с бяло лице и спретнати износени боти, която не спираше да крачи из стаята с безбройните широки фусти, които носеха по онова време, и нервно свиваше и отпускаше юмруци, стегнати в бледосиви ръкавици. Очите зад стъклата с железни рамки бяха ярко, кристалносини. Червеникава коса, тук-там оранжево петно лунички върху тебеширената кожа.

— Бяхме толкова щастливи, госпожо Аш, бяхме всичко една за друга, бяхме невинни.

— Не мога да направя нищо за щастието ви.

— Собственото ви щастие е унищожено, казвам ви — всичко е лъжа.

— Моля, напуснете къщата ми.

— Можете да ми помогнете, ако решите.

— Моля, напуснете къщата ми.

* * *

— Каза съвсем малко. Не беше на себе си от злоба. Помолих я да си върви. Даде ми поемата като доказателство, после поиска да й я върна. Попитах как не я е било срам да я открадне.

— Не зная какво да кажа, Елън. Мисля, че повече няма да я видя. Госпожица Ламот. Разбрахме се, че след това единствено лято трябва да се сложи край на това… че това е краят. А дори да не беше така, тя е изчезнала, заминала е.

Тя долови болката в гласа му, отбеляза я, не каза нищо.

— Не мога да го обясня, Елън, но мога да ти кажа, че…

— Нито дума. Нито дума. Няма да говорим повече за това.

— Сигурно си ядосана, нещастна…

— Не знам. Не съм ядосана. Не искам да знам нищо повече. Нека не говорим повече за това, Рандолф. То няма място между нас.

* * *

Добре ли постъпи? Или зле? Остана вярна на природата си, дълбоко обгърната в незнание, мълчание, отбягване, сурово си казваше тя в тежък час.

* * *

Никога не четеше писмата му. Нито веднъж не прерови книжата му с нехайно или целеустремено любопитство, дори не ги разпределяше или подреждаше. Отговаряше на писма от негово име — на читатели, почитатели, преводачи, любящи жени, които никога не го бяха виждали.

Един ден през последния месец се качи горе с двете писма в джоба си — отвореното и неотвореното, и прегледа писалището му. Обзе я суеверен плътски страх. През деня кабинетът му бе озарен от студена светлина — сега през прозореца на тавана в нощното небе се рееха няколко звезди и облак с цвят на дим, но в онзи ден небето беше безизразно и ясносиньо.