Читать «Обладаване» онлайн - страница 282
Антония Сюзън Байът
— Вижте — обичаше да казва той — музея на бъдещето. Руснаците вече пълнят музеите си не със скулптури или керамика, не с фибростъкло и гипсови копия, а с тези построения от светлина. Всичко може да бъде навсякъде, нашата култура може да бъде и вече наистина е навсякъде. Оригиналите трябва да се съхраняват там, където въздухът е най-добър, където човешкият дъх не може да им навреди така, както пещерните рисунки в Ласко са пострадали от посетителите, дошли да им се възхищават. Благодарение на съвременната технология самото притежание на останките от миналото вече не е важно. Важно е само хората, на които е поверена грижата за тези крехки и чезнещи предмети, да имат необходимите умения и средства, за да увековечат живота им и, така да се каже, да изпращат техните цветни и живи изображения — както видяхте, даже по-живи, отколкото в действителност, на дълги пътешествия по света.
В края на лекцията Кропър изваждаше големия златен часовник на Аш и проверяваше безупречно изчисленото си време — този път 50 минути и 22 секунди. Беше се отказал от наивния си младежки навик публично да обявява чий е бил часовникът, с дребна шега за приемствеността във времето между Аш и него самия. Защото, въпреки че бе закупен с личните му средства, някой би могъл да изтъкне собствените му доводи, че часовникът трябва да се съхранява на сигурно място във витрините на колекцията „Стант“. Веднъж му беше хрумнало дали да не покаже и него в контрапункт — часовникът в ръката на настоящия му собственик редом с холограма. Ала осъзнаваше, че бурните чувства, които пробуждаше в душата му часовникът на Аш, са лични и не бива да се смесват с публичните му призиви. Защото вярваше, че часовникът е дошъл при него, било е предначертано да дойде при него, че с него притежава и държи в ръката си нещо, което е принадлежало на Р. Х. Аш. Тиктакаше до сърцето му. Искаше да се е родил поет. Остави го на края на катедрата, за да следи за колко време отговаря на въпросите, и часовникът жизнерадостно започна да отмерва времето, а журналистите захапаха „Непознатият сексуален живот на видни викторианци“.
* * *
Междувременно беше взел мерки да провери смътния спомен, че в книжата на предшественицата му Присила Пен Кропър се споменава Кристабел Ламот. Обади се в Хармония и поиска да потърсят името й в кореспонденцията на П. П. Кропър, която по навик беше въвел в компютърния си архив. На следващия ден получи по факса следното писмо:
Уважаема госпожо Кропър,
Трогната съм от любезния Ви интерес към мен през беснеещата шир на Атлантика, пронизвана от писъка на чайки и запокитени парчета лед. Наистина е много странно, че сред приятната знойна пустиня сте запозната с дребните ми неблагополучия и че телеграфът срича от единия край на континента до другия заповед за арест или продажба на хора и покъщнина. Ала ми казват, че живеем във време на промени. Госпожа Джъдж, чийто елегантен разум е настроен да долавя повея на невидимите сили, снощи получи прозрение, че булото на плътта и сетивата ще се разкъса, че вече няма да има колебания или нежно потропване отвъд портала, а херувимите — живите същества — ще бродят по Земята и ще общуват с нас. Тя вижда това, както вижда действителността — лунния светлик и отблясъка на огъня в притихналата стая или котката, която се прибира настръхнала от градината с наелектризирана козина, искряща и лъчиста.
Някой Ви е казал, че имам известна способност като медиум. В действителност не е така. Не виждам и не чувам много от онова, което опиянява и приятно изтощава чувствителния задвижващ механизъм на госпожа Лийс. Виждала съм сътворените от нея чудеса. Чувала съм струнни инструменти, чиято мелодия изпълва въздуха и трепва ту тук, ту там или навсякъде едновременно. Виждала съм приказно красиви призрачни ръце и съм усещала как стоплят моите, преди да се стопят или да се изпарят, когато ги докосна. Виждала съм госпожа Лийс с венец от звезди, същинска Персефона, сияйна в мрака. Видях и един сапун от виолетки, който започна да кръжи над главите ни като сърдита птица, и чух странния му гък. Ала не притежавам никакво умение, това не е умение — не привличам като магнит изчезналите същества; те не ме посещават. Госпожа Лийс казва, че и това ще стане, и аз имам вяра.
Изглежда, имам способност да гадая с кристал. Виждам одушевени и неодушевени същества или сложни сцени; опитах с кристално кълбо и с паничка мастило, където видях следното: жена с извърнато лице, която шиеше; огромна златна риба, чиито люспи можех да преброя; часовник с евтина позлата, който седмица по-късно видях цял-целеничък върху полицата на старата госпожа Насау; задушаващ облак от пера. Всичко започва като точици светлина, които се замъгляват, сгъстяват се и накрая сякаш се материализират.
Питате дали вярвам. Не зная. Познавам истинската вяра, когато я видя — като Джордж Хърбърт, който ежедневно е разговарял със Създателя си и даже сякаш го е укорявал за проявената суровост:
Ала в стихотворението си „Вяра“ той говори с голяма сигурност за гроба и отвъдното.
Как мислите, с какви тела, с каква телесна природа идват тези, които се тълпят пред прозорците ни и се материализират в гъстия ни въздух? Това ли са телата на Възкресението? Дали се проявяват, както смята Оливия Джъдж, чрез временно отдръпване на материята и кинетичната сила от несъкрушимия медиум? Какво ще докоснем, ако ни бъде оказана неизразимата милост отново да докоснем? Нетленна и безсмъртна злачна пшеница, госпожо Кропър, или привиденията на падналата ни плът?
Всеки ден и с всяка крачка от нас се сипе прах, прах от телата ни живее за кратко във въздуха, а после я стъпкваме и смитаме, нищожни частици от самите нас; дали всички тези прашинки и петънца се сливат? Така е, всеки ден умираме и това е въпросът — дали всичко се преброява и се събира като люспи, които отново ще лъснат и ще разцъфтят?
Цветята на масата се къпят в благоухание, напръскани със светената вода на този свят… или на онзи? Ала и те увяхват и умират като всичко останало. Имам венец от бели розови пъпки, отдавна потъмнели — дали там отново ще разцъфне?
Искам да Ви попитам също, ако знаете, защо всички онези, които идват от онзи свят — тези посетители, призраци, любими, защо винаги са толкова извънредно и чрезвичайно ведри, когато ни заговарят? Нали ни учат, че ни чака вечно изкачване, съвършенство, което се постига стъпало по стъпало, а не внезапна благодат. Защо не чуваме гласовете на праведен гняв? Виновни сме пред тях, най-користно сме ги предали — не трябва ли да ни укоряват, да бъдат ужасяващи?
Бих искала да попитам, госпожо Кропър, какви плътски задръжки или приличие ги принуждават до един да са така сладникави? Не съществува ли в нашия печален век благотворен гняв, божествен или човешки? Колкото и да е необичайно, лично аз жадувам да чуя не уверения в мир и святост, а истински човешки глас, признаващ своите рани, горест, болка… който да мога да споделя, стига да е възможно, както би трябвало и както бих искала да споделя всичко с онези, които обичам в земния си живот.
Ала се увлякох, и то може би несвързано. Имам едно желание. Няма да кажа какво е, защото се зарекох да не казвам на никого, докато не докосна същността му.
В ръката си държа трошица жив прах, госпожо Кропър. Трошица, която досега отричах…
