Не бива да допускате да станете жертва на тези караконджоли и кръвопийци, които си играят с нашите най-съкровени страхове и надежди, често водени само от желание да разведрят скуката с мразовити тръпки или даже да композират, ръководят и дирижират беззащитните страсти на отчаяните и опечалените. Не отричам, че в такъв момент може би се наблюдават човешки и нечовешки проявления — възможно е палави дребни караконджоли да се разхождат, да потропват и да побутват мастилниците, а е възможно събралите се мъже и жени да халюцинират в мрака, както е известно, че се случва с мнозина болни и ранени. Всички до един, скъпи ми приятелю, притежаваме безбрежна способност да се самозалъгваме от собственото си желание, да чуваме онова, което искаме да чуем, да виждаме онова, които собственото ни зрение и слух непрестанно рисуват като безвъзвратно изгубено; това е почти универсално човешко чувство, с което лесно се играе, защото е най-оголено и податливо.
Преди седмица бях на един сеанс, където си спечелих завидно неодобрение, даже съскане и опасност да ми издерат очите, защото улових плаващия във въздуха венец, от който на челото ми капеха влажни пръски, и установих, че съм сграбчил ръката на медиума — госпожа Хела Лийс, която, като не е в транс, прилича на сурова римска матрона с бледо лице и тъмни сенки под воднистите чернеещи очи, но умее да кърши снага, да вие и да се мята, когато духовете я обладаят, с което лесно измъква пръсти от ръцете, притискащи дланите й върху масата, за да я предпазят. Седяхме в тъмното, през завесите се процеждаше лунен лъч, в камината догаряше огън и всички видяхме обичайните неща, предполагам — призрачни ръце в далечния край на масата (с дълъг къс муселинова драперия на китките), дъжд оранжерийни цветя, тътрузене на фотьойл в ъгъла и нещо плътско и определено топлокръвно, което докосна коленете и глезените ни. Сигурно добре си го представяте — нещо разроши косите ни, а във въздуха блуждаеше фосфоресциращо сияние.
Напълно съм убеден, че ни разиграват, и то не прости мошеници, а хора, които от това живеят. Затова протегнах опипом ръце, дръпнах и къщата от карти рухна, поне за мен, с неистов трясък на разпилени ръжени, литнали книги и крака на маси, с нестроен вой на скрити акордеони и звънкото езиче на камбанка, които, не се съмнявам дори за миг, са били привързани към самата госпожа Лийс с плетеница от невидими лилипутски нишки. Оттогава много злословят за този мой подвиг в Газа и дори ми се търси отговорност за съсипания ум на някаква спиритична материя и чувствителни души. Почувствах се като слон в стъкларски магазин сред шупналия шифон, звъна на кимвали и нежни благоухания. Ала дори да беше така, дори наистина да можехме да призовем духовете на починалите, какво печелим от това? За това ли сме създадени, за да седим по цял ден и да надзъртаме в крайчеца на сенките? Много се говори за преживяното от София Котъръл, която четвърт час държала в скута си починалото си дете, а ръчичките му галели лицето на баща му. Ако това е измама и се играе с чувствата на изтерзана майка, това е зло, същинско зло. Ала дори да не е така и нежната тежест в скута да не е била лъжлив караконджол или плод на нечие въображение, нима не се разтреперваме от някакво болестно отвращение, когато видим такова обезумяло впиване в мрака?
Каквото и да е, там имаше измама…
