Читать «Обладаване» онлайн - страница 259

Не мога да опиша разказваческия маниер на Год. От време на време баща ми я насърчава да му разказва приказки, които той се опитва дословно да запише, като запази ритъма на речта й, без да добавя нищо и нищо да отнема. Но колкото и достоверно да се придържа към думите й, животът се отцежда от тях, попаднат ли на страницата. Веднъж ми каза след поредния експеримент, че сега разбира защо древните друиди са смятали, че изреченото слово е дъхът на живота, а писането е вид смърт. Отначало се сетих за този дневник, за да видя как най-добре да се вслушам в съвета на Кристабел и точно да запиша чутото, но по някакъв особен начин самото ми намерение отцеди живота от слушането и от разказа на Год, затова се въздържах — от учтивост и още нещо. (Въпреки това самият интерес има собствен живот, трябва да има начин да се опише.) Да видим сега. Искам да разкажа нещо, което не е свързано с приказката на Год, въпреки че тогава изглеждаше така. Трябва да започна отначало. Да го напиша като разказ, да го напиша, за да го напиша — колко мъдро постъпих, като запазих този дневник само за моите очи! Защото сега мога да пиша, за да разбера какво видях.

И да превърна нещо като болка в нещо като интерес, нещо като любопитство, което да ми донесе спасение.

Още повече, отколкото приказките на баща ми, разказите на Год зависят от мрака навън и близостта на разказвачите и слушателите в затворената стая. На дневна светлина голямата ни стая е гола и грозна и не предразполага към задушевни приказки. Но вечер през черния месец е различно. В началото на вечерта цепениците в големия комин проблясват и припламват, изпъстрени с черни петна там, където огънят не пламва, но по-късно в плътния топъл слой от сива пепел под горящата дървесина започват да тлеят аленозлатисти въглени. Големите кожени облегалки на креслата се изправят като стена срещу студа в другия край на стаята, а светлината на огъня позлатява лицата ни и обагря в червено белите маншети и якички. През тези вечери не палим газови лампи, а работим на светлината на огъня, доколкото може да се свърши нещо сред тръпнещите сенки — плетем, кълцаме с ножицата, плисираме. Год даже носи съдина, за да разбърква някой сладкиш, или купа с печени кестени, за да ги белим. Ала докато разказва, тя ръкомаха, отмята глава назад или изтупва шала си и по тавана към невидимата половина на стаята пробягват дълги парцаливи сенки или грамадни лица със зейнали усти и чудовищни носове или брадички — собствените ни отражения, преобразени от пламъците на вещици и привидения. А разказът на Год си играе с всичко това, със светлината на огъня, с жестикулиращите сенки и с шлейфовете светлина и мрак и ги обединява, както си представям, че диригентът води целия оркестър. (Никога не съм слушала оркестър. Чувала съм една-две дамски арфи и флейтите и барабаните на селския празник, но в най-добрия случай трябва да си представям възвишената музика, за която чета, с помощта на църковния орган.)