Читать «Обладаване» онлайн - страница 255
Антония Сюзън Байът
След като прочете приказката, нещата тръгнаха по-добре. Не мога да разкажа всичко, но вече пиша почти ден за ден. Казах на братовчедка ми какво огромно облекчение е било за мен някой да прочете написаното от мен именно като написано от мен, и то човек, който знае как да го оцени. Тя отвърна, че подобни преживявания са рядкост в живота на всеки писател и че е по-добре човек нито да ги очаква, нито да разчита на тях. Попитах дали тя самата има добър читател, а тя леко се намръщи и накрая остро отвърна: „Двама, което е повече, отколкото може да се надява човек. Едната е прекалено снизходителна, но сърцето й е прозорливо. Другият е поет, по-добър поет…“. Не довърши — не се беше разсърдила, но не каза нищо повече.
Струва ми се, че се случва и на мъжете — не само на жените — да знаят, че някой непознат е оценил погрешно онова, което са постигнали, и после да наблюдават промяната в тона, промяната в езика, цялостната промяна в отношението към тях, след като бъде отсъдено, че трудът им е достоен за уважение. Ала колко по-силно е това усещане за жените, за които, както казва Кристабел, повсеместно се смята, че не са способни да пишат добре, че е малко вероятно дори да опитат и че са едва ли не уроди, чудовища, когато действително успеят да постигнат нещо.
Кристабел е като времето в Бретан — когато се усмихва и подхвърля острите си духовити шеги, човек не може да си я представи друга, също както тукашните брегове понякога се усмихват безспир под слънцето, а в закътаните заливчета при Бег Мейл растат борове с кръгли шишарки и даже финикови палми, напомнящи по-слънчевия Юг, където никога не съм била. Въздухът е мек и нежен и също като селянина в Езоповата басня човек съблича дебелото си палто и, така да се каже, сваля бронята си.
Както беше предвидила Год, тя вече се чувства много по-добре. Двамата с Трей излизат на дълги разходки, а понякога и аз ги придружавам, когато ме поканят или когато тя приеме поканата ми. Настоява да участва с нещо в ежедневния живот на домакинството и най-близките ни разговори се провеждат в кухнята или докато кърпим нещо пред камината. Разговаряме много за смисъла на митовете и легендите. Тя много иска да види тукашните мегалити, до които може да се стигне по стръмния бряг, и обещах да я заведа. Разказах й, че на майския празник девойките от селото още танцуват около менхира в бели премени; обикалят го в два кръга, единият по часовниковата стрелка, другият — в обратната посока, и ако някоя забави стъпка или падне от умора, или докосне камъка, другите безмилостно се нахвърлят върху нея с шамари и ритници, както ято гларуси нападат някой натрапник или по-слаб свой събрат. Според баща ми този обичай е остатък от древно жертвоприношение, може би друидско, а падналата девойка е изкупителната жертва. Казва, че камъкът е мъжки символ, фалос, и в тъмната нощ жените от селото отиват при него и го прегръщат или го натриват с някакви мазила (двамата с баща ми не знаем какви, но Год знае), за да родят силни синове или мъжете им да се върнат живи и здрави. Дядо ми казваше, че шпилът на църквата е същият древен камък в метафоричен вид — колона от плочник вместо от гранит, това е единствената разлика — и че жените се гушат под него като бели кокошки, както едно време са танцували пред другия. Думите му не ми допаднаха особено и се колебаех дали да ги повторя пред Кристабел, защото тя със сигурност изповядва някаква християнска вяра. Но все пак го изрекох, защото мисълта й е безстрашна, а тя се засмя и каза, че дядо ми е прав и църквата действително е успяла да поеме, да претопи и отчасти да превъзмогне старите езически божества. Вече знаем, че много дребни местни светци са всъщност
