Читать «Обладаване» онлайн - страница 252

— Явно съм се лъгала за извънредната му преданост. Щеше да е по-добре да го оставя. Вълшебните поляни на Броселиандовата гора не струват нищо за горкичкия ми Трей пред възможността да лудува на воля в Ричмънд Парк. А и там можеше да утеши…

Тя не довърши. Престорих се, че не забелязвам, защото очевидно нещо я измъчваше и не искаше да ми се довери.

— Когато времето се оправи, може заедно да го изведем в Броселиандовата гора. Може да си направим екскурзия до дивите места на нос Ра и Залива на покойниците.

— Кой знае къде ще бъдем, когато времето се оправи?

— Това означава ли, че ще ни напуснете?

— Къде мога да отида?

И двете знаехме, че това не е отговор.

ПЕТЪК

— След десет дни ще укрепне — каза Год.

— Да не би да й даваш билкова отвара? — попитах я, защото всички знаем, че Год е знахарка.

— Предложих й, но отказа.

— Ще я уверя, че от твоите отвари сме видели само добро.

— Вече е твърде късно. До другата сряда ще се оправи.

Когато през смях разказах това на Кристабел, тя не отговори, а после попита какво може да изцерява Год. Брадавици, колики, безплодие и женски болести, кашлица и натравяне. Може също да намести крайник и да изроди дете, да подготви труп за погребение и да съживи удавник. По тези места всички се научаваме на това.

— И никога не убива онова, което изцерява?

— Не съм чувала такова нещо. Год е много съвестна и много умна — или има голям късмет. Бих й поверила живота си.

— Голямо доверие се иска, за да й повериш живота си — каза Кристабел.

— Моя и на всеки друг — отвърнах.

Тази жена ме плаши. Разбирам какво има предвид, и това ме плаши.

Предсказанието на Год се сбъдна и тя укрепна малко, а когато в началото на ноември се случиха три-четири ясни дни, както нерядко става по нашето капризно, променливо крайбрежие, ги заведох с Трей до залива на Фуенан, за да видят морето. Реших, че може да потичаме по пясъка или да се покатерим по скалите въпреки мразовития вятър, но тя остана до водата съвършено неподвижна, с боти, потънали в мокрия пясък, прибрала ръце в ръкавите си, за да се стопли, заслушана в прибоя и крясъците на чайките. Приближих се и видях, че очите й бяха затворени, а веждите й потръпваха при всяка вълна. Хрумна ми безумната идея, че вълните отекват като удари в черепа й и че по някаква причина тя упорито понася тътена им. Веднага се отдалечих — не познавам друг човек, който така силно да създава впечатлението, че нормалните приятелски жестове са смъртоносно натрапничество.

ВТОРНИК

Не се отказвах от мисълта, че трябва да говорим за писането. Изчаквах, докато един ден не ми се стори достатъчно отпочинала и дружелюбно настроена; беше предложила да ми помогне да замрежим чаршафите — справя се с това много по-добре от мен, защото е изкусна в ръкоделието.

— Братовчедке Кристабел — започнах, — наистина имам голямо желание да стана писателка.

— Ако наистина е така и имате дарба, каквото и да кажа, няма да промени нещата.

— Знаете, че не е вярно. Простете, братовчедке, но това звучи сантиментално. Много неща могат да ме спрат. Самотата. Липсата на съчувствие. Липсата на вяра в самата мен. Презрението ви.