Читать «Обладаване» онлайн - страница 184

И кои земни повърхности избираме да почитаме ние, жените, обикновено изобразявани във фалоцентричните текстове като дупки, готови за проникване, подканящи или ужасяващи, заобиколени или поръбени с нещо? Виждаме, че писателките и художничките създават свои собствени, неслучайно уклончиви пейзажи, чиито черти мамят или избягват пронизващия взор, пейзажи на докосването, които не привилегироват господстващия поглед. Героинята намира удоволствие в свят, едновременно гол и ненатрапчив, с неусетни издатини и хълмове, с туфи храсти и леко изпъкнали скалисти участъци, криещи плавни сипеи, потайни цепнатини и не една, а множество потайни дупки и отвори, през които бълбукат и се вливат животворните води. Такива външни перцепти, въплъщаващи вътрешното зрение, са червените долини на Джордж Елиът, лъкатушещите препречени пътеки на Жорж Санд в Бери, каньоните на Уила Кейгър, съзрените и обладани като жена очертания на Майката Земя. Сису отбелязва, че много жени имат видения на пещери и извори при оргазмените удоволствия на автоеротизма и споделените ласки. Това е пейзаж на докосване и двойно докосване, защото, както ни показа Иригаре, нашето най-дълбоко „зрение“ започва с автостимулацията, с докосването и целувката на двете ни долни устни, двойния ни пол. Жените са забелязали, че литературните героини често преживяват най-екзалтираните си удоволствия сами сред тези тайни пейзажи, скрити от погледа. Аз самата вярвам, че към тези наслади трябва да се прибави и удоволствието от разбиването на вълните в брега, тъй като ритмичният им прибой е дълбоко свързан със сладостните тръпнещи талази на женския оргазъм. В уравнението трябва да се включи морската солена женска вълна и вода, която за разлика от Афродита Анадиомена не е забъркана от мръсното мъжко семе, пръснато в дълбините, когато Татко Време бил кастриран от едиповия сърп на своя собствен син. Това удоволствие от аморфната, но повтаряща се постъпателност на водите, от безформената, но формираща поредица на вълните, къпещи брега, по същество присъства в изкуството на Вирджиния Улф и във формалния строеж на изреченията й, в самия й изказ. Мога само да се възхищавам на спонтанната деликатност и чувствителност на спътничките на Шарлот Бронте, които отклонили очи, когато за пръв път застанали очи в очи с могъщото море край Файди, и кротко изчакали, докато тя с трепереща снага, с поруменяло лице и просълзени очи не се съвзела достатъчно и не се върнала при тях, за да продължат разходката си.

Героините в текстовете на Ламот обикновено са водни същества. Матриархатната магьосница кралица Дахуд управлява скритото си кралство под неразпорените води на Армориканския залив. В първичното си благотворно състояние феята Мелюзина е водно същество. Както майка й Пресина — също магьосница, и тя за пръв път вижда бъдещия си съпруг до Извора на жаждата, който можем да тълкуваме било като жаден извор, било като извор, утоляващ жаждата. Въпреки че второто може да изглежда „логично“, в женския свят, сътворен от нелогичното и съграден от чувства и интуиция, можем да доловим някакъв смисъл, при който пресъхналият извор, изворът на жаждата, е труднодостъпното, първичното обозначение. Какво ни казва Ламот за Извора на жаждата?

В поемата си тя пространно използва романа в проза, написан от монаха Жан от Арас, който ни разказва, че изворът „блика от див хълм под надвиснали чукари, а в долината зад високата гора се стеле приказна ливада“. Точно до този извор рицарят намерил майката на Мелюзина, която пеела с прекрасен глас, „по-мелодичен от песента на всякакви сирени, вълшебници и нимфи“. Затова ги възприемат — мъжкият взор ги възприема — като прелъстителки, свързани със съблазнителните сили на природата. Напротив, изворът на Ламот е недостъпен и запечатан; рицарят трябва с мъка да се спусне с коня си по склона, а „тихият и ясен“ глас на Мелюзина, която „тихо си припява“, спира и „песента остава неизпята“, когато мъжът и животното се спъват в камък по влажното нанадолнище. Ламот ни дава прерафаелитско описание на пирените и папратите, деликатно и точно — „заоблените“ камъни са покрити с „кожа“ от „мъх“, „треви“, „джоджен“ и „сладка папрат“. Изворът не „блика“, а „бълбука и сълзи“ в „тихия таен“ вир, край чиито „ниски камъни, покрити с мъх“, с „пенливи гребени“ „струи и спира се“ водата.

Всичко това може да се разчете като символ на женския език, отчасти потиснат, отчасти увлечен в разговор със себе си, ням пред натрапващото се мъжко присъствие и неспособен да се изрази. Мъжкият извор шурти и блика. Изворът на Мелюзина е женски, влажен, не се изправя уверено, а се процежда от вира и с това е огледален образ на женските секрети, които не са вписани в ежедневната употреба на нашия език — храчка, слуз, мляко и телесните течности на жените, които мълчат за сухотата.

Мелюзина, която си припява на брега на този тайнствен извор, е могъщо създание с огромна власт, което знае началото и края на нещата — както вече нееднократно е било изтъквано, в проявлението си като водна змия тя е завършено същество и е способна сама да поражда живот и значения без външна помощ. В този смисъл италианската изследователка Силвия Веджети Финци разглежда „чудовищното“ туловище на Мелюзина като плод на женските автоеротични фантазии за раждане без сношение — женско желание, което според нея е намерило твърде слаб израз в митологията. „Срещаме го най-често в митове за сътворението като израз на хаоса, който предшества и оправдава налагането на космически порядък. Такива са асиро-вавилонският мит за Тиамат или митът за Тирезий, който вижда първичното възпроизводство на змиите и познава по-висшата природа [plusvalore] на женското желание; такива са митемите [mitemi] за вегетативния цикъл на салатата“.