Читать «Обладаване» онлайн - страница 186

Приготви се за сън. Белите чаршафи изглеждаха леко колосани; сякаш долови полъх свеж въздух, дори соления мирис на морето. Разряза чистата им белота като плувец и се остави свободно на течението. Непривикналите му мускули се отпуснаха и той заспа.

От другата страна на паянтовата преграда Мод ядосано затвори „Великият вентрилоквист“. Отсъди, че като много биографии и тази говореше колкото за героя си, толкова и за своя автор, а компанията на Мортимър Кропър не й беше особено приятна. По аналогия й беше трудно да хареса Рандолф Хенри Аш във вида, обрисуван от Мортимър Кропър. Една част от нея все още беше ужасена, че Кристабел Ламот се е поддала на увещанията или внушенията, до които бе решил да прибегне Аш. Предпочиташе собствения си първоначален възглед за горда и взискателна независимост, каквато писмата й бяха дали известно основание да смята, че е предпочитала и самата Кристабел. Още не бе проучила задълбочено поезията на Аш, с която не изгаряше от желание да се захваща. Въпреки това Кропър подробно бе описал пътуването в Йоркшър:

Една слънчева юнска сутрин през 1859 г. къпещите се жени край Файли сигурно са забелязали самотен силует, поел с уверена стъпка по пустия песъчлив бряг към Бриг и въоръжен с принадлежностите на новото си хоби — кепче, плоска кошница, геоложко чукче, длето, нож за стриди, джобно ножче, аптекарски чинийки, тумбести шишета и зловещи на вид парчета тел с различна дължина за пробождане и проучване. Имал е собствено сандъче за образци, изработено по негов проект така, че да не пропуска вода дори ако бъде изпратено по пощата — елегантна лакирана метална кутия с вграден стъклен съд, в който миниатюрни същества можели да бъдат херметично затворени с отделна атмосфера. Разбира се, не се е разделял и със здравата ясенова пръчка — част от личната му митология, както посочих и по-рано, осезаемо метафорично продължение на личността му (За огромно мое съжаление така и не успях да осигуря автентичен образец от тоягата на Один за колекцията „Стант“.) Забелязвали са го и друг път на здрачаване да разравя с тоягата скалните вирове като събирачите на пиявици, за да наблюдава флуоресценцията на миниатюрните Noctilucae, хидромедузите.

Завладян като мнозина от себеподобните си от неудържим порив да се пресели край водните предели, този наконтен Бял рицар на морския бряг с преметнати през врата ботуши може да ни изглежда нелепо, но не бива да забравяме, че и той като себеподобните си не е бил безобиден в тези пристъпи на модно въодушевление. Критикът Едмънд Гос, големият първопроходец в съвременното изкуство на биографията и автобиографията, е син на известния с трагичното си заблуждение естествоизпитател Филип Гос, чийто „Наръчник по морска зоология“ е бил задължително помагало при тези колекционерски експедиции. Едмънд Гос е смятал, че е жив очевидец на обезчестяването на невинния Рай, на кланица, равняваща се на геноцид. Той ни разказва следното:

Пръстенът жива красота, опасал бреговете ни, бе много тънък и крехък. Просъществувал бе столетия наред единствено благодарение на безразличието и блаженото невежество на човека. Тези скални басейни, обточени с корали и пълни с неподвижна вода, прозирна почти като небесния ефир, кипяха от прекрасни и чувствителни форми на живот — ала вече ги няма, те бяха осквернени, опоскани, опростачени. Прегазени бяха от орди „колекционери“, които опустошиха всяко кътче. Вълшебният рай беше потъпкан, изящният плод на вековен естествен подбор бе смачкан от грубата лапа на добронамерено злотворно любопитство.

Дори да е така и да не е бил пощаден от прегрешенията на обикновените хора, със своите тъпчещи ботуши, намазани с течна гума, поетът, тръгнал да дири по собствените му думи „произхода на живота и природата на сътворението“, неволно — и в не по-малка степен, отколкото със своя скалпел и задушаващ буркан — е носел смърт за съществата, които е смятал за толкова прекрасни, и за крайбрежието, чиято девствена красота е спомогнал да се унищожи.

И така, по време на престоя си в свирепия Север Рандолф прекарва сутрините, зает да събира образци, които великодушната му хазяйка настанявала в различни купички и „други порцеланови съдини“ в дневната. Той пише на жена си колко се радва, че тя не може да види изкуствените езерца, сред които се храни и следобед работи с микроскопа си, тъй като подреденият й ум не би търпял този „плодовит хаос“. С особено внимание изучава морските анемонии, които се срещат в най-различни форми по местното крайбрежие, и с това, както сам признава, става поредната жертва на повсеместна лудост, обзела англичаните, населили хиляди благопристойни дневни на острова с тези миниатюрни същества във всевъзможни витрини и аквариуми, където тъмните им цветове си съперничат с прашните багри на препарирани птици и насекоми, уловени от карфицата под стъклен похлупак.

Мъдреци и стари моми, учени и учителки, църковни служители с расата си и добросъвестни работници — по това време всички убиват, за да правят дисекция, разкъсват, срязват, стържат и разнищват груба и деликатна тъкан в опит с всевъзможни средства да се доберат до неуловимата материя на живота. Водела се е широка и пламенна пропаганда срещу вивисекцията, за която Рандолф си е давал сметка, както си е давал сметка за обвиненията в жестокост, които биха могли да му навлекат възторжените му занимания със скалпела и микроскопа. С придирчивата си и решителна поетическа натура той провежда прецизни експерименти, за да докаже, че определени гърчове, смятани за реакция на болка при различни примитивни организми, всъщност настъпват след смъртта, много след като е извършил дисекция на сърцето и храносмилателната система на малкото създание. Стига до извода, че примитивните организми не изпитват онова, което ние бихме нарекли болка, а съскането и потръпването са само автоматична реакция. Може би е щял да продължи, ако не е бил стигнал до този извод, тъй като е бил склонен да признае, че знанието и науката поставят „сурови изисквания“ пред човека.

С особено внимание изучава репродуктивната система на живите организми, които е избрал да изследва. Интересът му в тази област не е отскоро — авторът на „Свамердам“ е осъзнавал значението, което има откриването на яйчниците при хората и насекомите. Бил е под силното влияние на трудовете на големия анатом Ричард Оуен за партогенезата, т.е. възпроизводството на съществата чрез клетъчно деление, а не с полово сношение. Лично провежда щателни експерименти с различни хидри и ресничести червеи, които принуждавала да развият нови главички и сегменти от една и съща опашка чрез процес, известен като пъпкуване. Изключително го интересува как красивата прозрачна медуза явно представлява неоплодената пъпка на някои полипи. Той енергично реже пипалата на хидрата и разкъсва полипите на части, всяка от които се превръща в ново същество. Явлението го пленява, защото според него говори за приемственост и взаимозависимост между всички живи форми, а това би могло да спомогне да се видоизмени или дори изобщо да се отрече представата за смъртта на индивида — и така да се преодолее големият страх, който все по-зловещо завладява него и съвременниците му, колкото повече се разклаща и избледнява някога сигурното обещание за Рая.

По това време приятелят му Мишле работи върху книгата си „Морето“, която излиза през 1860 г. В нея историкът също се опитва да открие в морето възможността за вечен живот, който би могъл да надделее над смъртта. Той описва преживяванията си, когато показва на прочут химик и впоследствие на прочут физиолог стъкленица с онова, което нарича „морската слуз… това белезникаво слизесто вещество“. Химикът отговаря, че това е самият живот. Физиологът описва цялата драма на микрокосмоса:

За състава на водата не знаем нищо повече, отколкото за състава на кръвта. При морската слуз най-лесно се разбира, че тя е едновременно край и начало. Не е ли тя рожба на безброй останки от смъртта, която ги връща на живота? Това е несъмнен закон, но в действителност в морския свят на бързо поглъщане повечето същества се поглъщат живи; тях не ги сполита дългото състояние на смърт както на сушата, където унищожението тече по-бавно.

Просто животът, без да достига окончателния си разпад, непрестанно линее или се отърсва от самия себе си, отделяйки всичко излишно. При нас, сухоземните животни, епидермисът непрекъснато се сменя. Същото линеене, което бихме могли да наречем ежедневна или частична смърт, изпълва света на моретата с желатинесто богатство, от което на мига се възползва новороденият живот. Той открива във водната суспенсия мазното свръхизобилие на този повсеместен секрет — все още дишащи частици, все още живи течности, които нямат време да умрат.

Всичко това не се завръща в неорганично състояние, а тутакси прониква в нови организми. Това е най-вероятната от всички хипотези; ако се откажем от нея, се изправяме пред извънредни трудности.

Можем да разберем защо точно по това време Аш пише именно на този човек: „съзирам дълбокия смисъл в учението на Платон, че целият свят е едно голямо животно“.

Какво би могла да изкопчи от тези трескави занимания необоримата съвременна психоаналитична критика? На какви потребности на индивидуалната душа съответстват тези неистови дисекции и „размножителни“ наблюдения?

Смятам, че по това време също като столетието, на което е съвременник, Рандолф преживява грубо наречената от нас „криза на средната възраст“. Големият психолог, големият поетически изследовател на живота и идентичността на индивида вижда, че занапред го чакат само униние и упадък, че индивидуалното му съществуване няма да бъде продължено от потомство, че хората са мимолетни като мехурчета по водната повърхност. И той като мнозина заменя единичното съчувствие, дължимо на някой умиращ или покойник, с универсална съпричастност към живота, природата и Вселената. Това е един вид прероден романтизъм, пъпкуван, така да се каже, от старото стъбло на романтизма, но преплетен с новия механистичен анализ и с новия оптимизъм не за отделната душа, а за вечната божествена хармония на Вселената. Също като Тенисън, Аш вижда, че природата е с кървави зъби и нокти. В отговор на това той развива интерес към функциите на храносмилането при всички живи форми, от амебата до кита, свързани с продължението на живота.