Читать «Обладаване» онлайн - страница 166

— Може да опитаме с дневника на Елън. Ще можете ли да говорите с Беатрис Нест? Без да й казвате защо и без да направи връзка с мен?

— Няма да е трудно.

* * *

В кафенето нахлуха куп невръстни таласъми с бели чаршафи и отровнозелени лица и неистово се развикаха за още сок, още сок, още сок. Край тях с подскоци профуча момченце с трико и с физиономия, изпъстрена с цветовете на войната; платът открояваше всяка извивка на тялото му — варварско херувимче.

— Какво ли щеше да каже Кристабел? — попита Роланд.

— Измислила е достатъчно таласъми. Знаела е много добре какви сме. Не мисля, че е имала излишни задръжки заради нечии представи за благоприличие.

— Горката Бланш.

— Дошла е тук, в църквата, преди да реши да скочи. Познавала е викария. „Търпи ме, както търпи много девойки, страдащи от въображаеми болежки. Църквата му е пълна с жени, които нямат право да говорят в нея, но могат да бродират възглавнички, стига да не се главозамаят дотолкова, че да предложат религиозни картини“.

— Горката Бланш.

* * *

— Ало?

— Търся Роланд Мичъл.

— Няма го. Не знам къде е.

— Може ли да оставя съобщение?

— Ще му предам, ако го видя. Невинаги се засичаме. Невинаги си чете съобщенията. Кой се обажда?

— Казвам се Мод Бейли. Исках да му кажа, че утре ще бъда в Британската библиотека, за да се видя с д-р Нест.

— Мод Бейли…

— Да. Исках първо да говоря с него, ако може, да не би някой… въпросът е деликатен, просто исках да знае, за да се подготви. Ало, там ли сте?

— Мод Бейли…

— Да, нали ви казах. Ало? Там ли сте? Кой прекъсна? По дяволите!

— Вал?

— Какво?

— Наред ли е всичко?

— Да, нищо особено.

— Държиш се, сякаш се е случило нещо.

— Така ли? И как точно се държа? Голяма промяна, да благоволиш да забележиш, че и аз съм човек.

— Цяла вечер не каза нито дума.

— В това няма нищо необикновено.

— Вярно. Но човек мълчи по различен начин…

— Зарежи. Няма защо да се косиш.

— Добре, няма да се кося.

— Утре ще закъснея. Предполагам, че те устройва.

— Мога да работя до късно в библиотеката, няма проблем.

— Бас държа, че ще ти хареса. Оставиха ти съобщение. Явно всички ме смятат за вечната секретарка, само записвам съобщения.

— Какво съобщение?

— Съобщение свише за нас в низините. От приятелката ти Мод Бейли. Утре ще е в музея, не помня подробностите.

— Какво й каза?

— Изпоти се, нали? Нищо не съм й казала. Затворих телефона.

— Боже, Вал…

— Боже, Вал, Боже, Вал, Боже, Вал. Само това повтаряш. Лягам си. Утре ме чака дълъг ден. Дебела данъчна измама, много вълнуващо, нали?

— Мод каза ли дали трябва да… или не трябва… Спомена ли Беатрис Нест?

— Не помня, нали ти казах. Мисля, че не спомена. Представи си само, Мод Бейли е тук, в Лондон…

Може би, ако имаше сърце да повиши глас и да извика: „Стига, не ставай смешна!“ — и да го каже искрено, нещата нямаше да стигнат дотук?

Ако в апартамента имаше второ легло, щеше да използва естествената си защита — самовглъбено безразличие. Всичко го болеше от усилието да не мърда от ръба на матрака.

— Не е онова, което си мислиш.

— Нищо не си мисля. Не е моя работа да мисля. Нищо не ми казват. Никой не споделя с мен, затова не си мисля. Напълно излишно същество. Няма значение.