Читать «Обитателят на времето» онлайн - страница 9

Изведнъж съобрази, че за извънредно кратко време — може би за една от „минутите“ на тия хора — жизненото ядро ще достигне критична точка, ще увеличи обема си и ще взриви обвивката си, а радиацията му ще унищожи всичко живо. Но — погълнат от този проблем, той не обръщаше внимание на крясъците им — щеше да му бъде нужно значително по дълго време, ако искаше да свърши тази работа.

Скоро разбра, че е безпомощен, че всички ще умрат.

Обърна се да им каже това и изведнъж го осени една идея. Защо да не може той да повтори сам тоя миг? Нещо, на което, както бе схванал, бяха способни тези граждани?

Още от предишния ден напрягаше мозъка си да проумее логиката на казаното от Мокоф и като използува отчасти някои неща, на които го беше научил Хронарха, си състави представа как ще протече този процес.

За проба се върна обратно във времето. Да, успя. В този момент ядрото беше в състоянието, в което го бе видял първия път.

Никога дотогава не му бе идвало на ум да върши това, ала сега виждаше, че е лесно, изисква само известно съсредоточаване. Той беше признателен на барбартийците, че с причудливия си уред за измерване на времето му бяха дали тази идея.

Трябваше само да си припомни какво го бе учил Хронарха за естеството на времето — как то непрекъснато и недоловимо за обикновените същества преустройва своите съставки, за да стигне до очевидното движение напред, което влияе така всестранно върху организацията на материята.

Премествайки се в отрязъка от времето, който бе заемал преди малко, Замисления започна да изучава временните координати на жизненото ядро. Не му идваха на ум никакви физични средства за спирането му, но ако успееше по някакъв начин да го закове във времето, тогава то щеше да престане да представлява опасност. Ала все пак трябваше да работи бързо, защото рано или късно тъканта на времето нямаше да издържи и той щеше да се устреми напред и същевременно да губи време, докато стигне до момента, когато жизненото ядро започне своята радиация.

На няколко пъти се остави да бъде отнесен почти до последния миг, връщаше се назад и при всяко преместване губеше по няколко зрънца време.

Най — после разбра временния строеж на ядрото. С усилие на волята спря временните координати на нула. Сега то не можеше да се движи напред във времето. Бе замразено и вече не представляваше опасност. Върна се в нормалния поток на своето време с мокро от пот тяло. Наобиколиха го, заразпитваха го пискливи, възбудени гласове.

— Какво направи? Какво направи? Спасени ли сме?

— Спасени сте — каза той. Запрегръщаха го, благодаряха му с топли думи, забравили предишното му престъпление.

— Трябва да бъдеш награден.