Читать «Обвинена в убийство» онлайн - страница 73

Не че изглеждаха злонамерени. Всъщност те по нищо не се отличаваха от който и да било местен жител, когото можеше да срещнеш на улицата — мъже, които се усмихваха, правеха път на дамите, поздравяваха се в супермаркета, помагаха си при спукана гума или изтощен акумулатор, ходеха редовно на църква. Обикновени, порядъчни хора, които обичаха своя град и своята общност от себеподобни.

И като всички обикновени, порядъчни хора се бояха от престъпниците.

Бяха чели статии и гледали репортажи за всевъзможни жестоки, глупави, напълно безсмислени престъпления, каквито се извършваха всеки ден в Америка, и с основание се страхуваха. А като не бяха в състояние да опазят острова си от престъпници, те правеха онова, което беше по силите им, за да допринесат поне малко за безопасността му: изпращаха на съд всеки, когото окръжният прокурор им предложеше на вниманието. И защо не? В края на краищата те бяха гласували за този окръжен прокурор. Имаха му доверие. Ако прокурорът бе решил, че еди-кой си трябва да бъде изправен пред съда, кои бяха те, че да спорят с него? Те не бяха юристи! А той беше. И им беше обещал да пази острова от престъпници.

Никой представител на американското правораздаване не притежава повече власт от окръжния федерален прокурор.

Точно в девет часа помощник-прокурорът на окръг Галвестън Теодор Нюман, с лице, озарено от прокурорската власт, се изправи пред съдебните заседатели и ги уведоми, че Ребека Фени е убила Трей Ролинс, като е забила в гърдите му нож за месо от собствената му кухня, докато той кротко си спял в общото им легло. След тези думи той призова един свидетел на обвинението, детектив Чък Уилсън, който даде показания, че върху дръжката на ножа са намерени отпечатъци от пръстите на Ребека.

Нито един от членовете на голямото жури не зададе въпрос към свидетеля.

* * *

По закон никой — дори окръжният прокурор — няма право да влиза в залата, където заседава голямото жури, преди да е решило дали да изправи обвиняемия пред съда, или не.

Ето защо в девет и петнайсет тази сутрин Скот седеше на една пейка в коридора. Кожата на лицето му пареше от съзнанието, че точно в този момент съдебните заседатели се съвещават дали да изпратят на съд Ребека по обвинение в убийство, и си мислеше как ще обясни на детето им, че ако бъде призната за виновна, майка му ще прекара остатъка от живота си в затвора.

В Тексас смъртно наказание се предвиждаше само за серийни убийци, убийци на деца, на полицаи, пожарникари, съдии и затворнически надзиратели, а също и за наемни убийци, докато за всякакво друго убийство с нож, пистолет или бейзболна бухалка виновникът получаваше от петгодишна до доживотна присъда.

Ако зависеше от окръжния прокурор, Ребека Фени щеше да остане до края на живота си в една от онези мрачни тухлени сгради, заградени с бодлива тел.

Изведнъж някъде наблизо Скот чу познат женски глас:

— Мистър Фени, смятате ли, че голямото жури ще реши да бъде повдигнато официално обвинение на съпругата ви?

Скот закри очите си с ръка от светлината на прожектора и видя жената, която навираше микрофон в лицето му. Рене Рамирес.