Читать «Обвинена в убийство» онлайн - страница 6

— Хайде да приключваме с тоя пети клас.

* * *

Десет минути по-късно Скот шофираше своя „Фолксваген Джета“ към училището на децата. Пътят му минаваше покрай палатите на най-важните хора в Далас, или поне на най-богатите. Улиците на Хайланд Парк вече не бяха празни. Майки водеха децата си на училище, бащи отиваха с колите си към центъра. От задната седалка се чу гласът на Шами, който звучеше престорено уплашено:

— Бу… виждам бели хора!

Двете се запревиваха от смях. Наскоро бяха гледали „Шесто чувство“ и оттогава все се шегуваха, измисляйки всевъзможни версии на репликата „Виждам мъртви хора“.

Разбира се, че Шами виждаше бели хора. В Хайланд Парк нямаше никакви други. В целия град живееше едно-единствено чернокожо семейство и едно чернокожо момиче на име Пашамей Джоунс-Фени. Хайланд Парк беше малко градче, пет квадратни километра, заобиколено от предградията на Далас — бяло петно сред многоцветния метрополис. Малко цветнокожи можеха да си позволят да живеят тук, тъй като средната цена на къщите беше около милион долара; а и тези, които можеха — главно футболни звезди от „Далас Каубойс“, баскетболисти от „Маверикс“, бейзболисти от „Тексас Рейнджърс“ — не си падаха по полицаи, които щяха да ги гледат изпод вежди и да ги спират за щяло и нещяло по улиците. В Хайланд Парк не обичаха цветнокожите.

— Скот — обади се Бу от задната седалка, — като няма да ходим в Южна Франция, може ли поне да имаме кабелна телевизия?

— Не.

— А да си купим мобилни телефони? Можем да си направим семеен абонамент.

— Не, не може.

— А да си направим профил във „Фейсбук“?

— Не.

— А да си пробием ушите?

— Не. Между другото, за какво ви е притрябвало да си пробивате ушите?

— Аз лично не мисля да си ги пробивам, мистър Фени — каза Шами.

— Скот, ние сме единствените деца в училище, които нямат кабелна телевизия, айфони и пробити уши и които не са гледали „Джуно“.

— Защото „Джуно“ е за деца над тринайсет години, а вие не сте ги навършили.

— Може да е за деца над тринайсет, понеже в него се разказвало за по-големи, но само веднъж се използвала мръсна дума.

— Деца говорят мръсни думи във филма?!

— Добрутрооо! Хайде де, Скот, та ние сме почти тийнейджърки!

— След две години, Бу. Няма да усетиш как ще минат. А сега се радвай, че си още на единайсет. Като пораснеш, детството ще ти липсва.

— На теб липсва ли ти?

— Ако искаш да знаеш, сега ми се ще да съм на девет!

— Защо на девет?

— Защото на десет загубих баща си.

— А пък ние на девет загубихме майките си!

Което си беше вярно. Момичетата помълчаха известно време, а после Бу каза:

— Е, не може ли поне кабелна телевизия да имаме? Само за лятото! Моля те.

— Бу…

— Скот, не ни е лесно да ходим на училище в Хайланд Парк!

— Защото нямате кабелна, така ли?

— Защото ни отбягват.

— Защо ви отбягват?

Беше ред на Шами да се намеси.

— Защото аз съм единственото чернокожо дете в града.

— Освен това сме единствените деца без майка. Като се разхождаме по улиците, хората ни гледат странно.

— И с кабел ще ви бъде по-лесно да го понесете?

— Да.

Досега Скот непреклонно бе отказвал на молбите им за кабелна телевизия. Но изведнъж почувства как решителността му се смекчава — след като не беше в състояние да им даде майка, поне можеше да им включи кабел. Беше на ръба да каже „да“, когато зърна погледите им в огледалото. Самодоволно ухилени, двете се побутваха съзаклятнически. За пореден път искаха да се наложат.