Читать «Обвинена в убийство» онлайн - страница 15

Двамата се изгледаха с уважение, като сродни души.

— Как се чувствате, ваша светлост?

— Докторите ми дават шест месеца.

Сам Бъфорд имаше рак на мозъка в напреднала фаза. Но той се бе заинатил да не умира, докато не разчисти делата на бюрото си.

— Защо не се пенсионирате, за да прекарвате повече време у дома?

— И какво да правя там? Жена ми почина преди десет години, децата и внуците живеят в други щати, голф не играя… — Съдията замълча и се поусмихна, сякаш си спомняше нещо приятно. — Скот, разказвал ли съм ти, че преди две години, по време на онова дело, за малко не излязох в пенсия?

— Делото за убийството на Маккол?

Бъфорд кимна.

— Не, сър, не сте ми казвали.

— Може би съм мислел да ти разправя, но ти повече не се върна този ден, след като прие да станеш адвокат на онова момиче. Това ми даде надежда.

— Надежда за какво?

— За правото… за професията на юриста… за живота като цяло. Радвам се, че ти се върна. И че аз не се пенсионирах. — Той посочи с палец дебелите правни книги зад гърба си. — Това е моят живот. След трийсет години съдийство и аз съм свършил нещо полезно.

Сам Бъфорд размахваше дървеното чукче още от времето, когато Скот беше в първо отделение. Всички най-тежки и заплетени дела в Далас бяха минали през него, но той щеше завинаги да бъде запомнен — и ненавиждан от мнозина — с това, че бе постановил десегрегацията на държавните училища, за да могат децата на чернокожите и на белите да получават едно и също образование.

— Да, ваша светлост, свършихте. Вие сте един добър съдия.

— Ти също би могъл да бъдеш.

— Да бъда какво?

— Добър федерален съдия.

— Аз?! Федерален съдия?

— Скот, моето място скоро ще се оваканти. Бих могъл да те предложа.

— Ваша светлост, Маккол може да не е между живите, но двамата сенатори от Тексас са си все така републиканци. Те никога не биха одобрили за федерален съдия един адвокат, съдил корпорацията, която е дала парите за кампанията им. А пък без тяхното одобрение президентът няма да ме номинира.

По силата на член 2 от Конституцията на Съединените щати Сенатът трябваше да утвърди всеки федерален съдия, предложен от президента. Когато един съдия бъдеше номиниран за член на Върховния съд, в Сената се разиграваха кървави битки между различни лобита, всяко преследващо свои прагматични цели — правото на аборт, браковете между хомосексуалисти, правото на гражданите да притежават бойно огнестрелно оръжие, — понеже всички те прекрасно знаеха, че от въпросните деветима съдии зависеше решаването на най-спорните въпроси на деня, доколкото едно постановление на Върховния съд имаше силата на закон.

Номинациите за Апелативния съд бяха може би по-малко кървави, но това бе само степенна разлика, защото всеки апелативен съдия беше потенциален бъдещ член на Върховния съд. Но пък съдиите в окръжните съдилища — онези, които гледат делата на първа инстанция — бяха длъжни да се съобразяват с постановленията на Апелативния и на Върховния съд, затова лобистите бяха в бойна готовност и при техните номинации. Вследствие на всичко това съдиите, които оглавяваха федералните съдебни окръзи, на практика се номинираха от двамата сенатори на съответния щат, където се намираше съдебният окръг, като утвърждаването им бе една чисто формална процедура. Това се наричаше „сенаторска куртоазия“ — ти не отхвърляш номинациите в моя щат и аз не отхвърлям номинациите в твоя.