Читать «Обвинена в убийство» онлайн - страница 14

— Върни се във фирмата. Подреди живота си, а и живота на момичетата.

— Дан…

— Помисли си, Скоти, става ли? Помисли си кое би било най-добре за децата ти.

— Дадено.

Двамата се здрависаха отново, а после Дан се обърна и си тръгна, потраквайки с токовете на скъпите си обувки по излъскания паркет. Постепенно стъпките му заглъхнаха и Скот остана сам в огромната зала, сам с поражението си. Сам с мислите си.

Един милион долара годишно. Всяка година. Година след година. Колеж. Сватби. Ипотека. Летувания. Кабелна телевизия. Айфони. Зъбни скоби. Всичко, което момичетата искаха, от което имаха нужда. С изключение на майка. А от него се искаше едно: да се върне към тъмната страна в адвокатския бизнес. Да работи за корпорации, заплащащи по 750 долара на час на адвокати, готови да се продадат с наддаване.

А защо не?

Ако навремето беше играл професионален футбол, едва ли щеше да се хване при някой слаб, вечно губещ отбор само за да изравни шансовете му за победа. Щеше да се продаде за най-високата възможна цена. Нима някой упрекваше Алекс Родригес, че получава по 25 милиона годишно, като играе бейзбол в „Янкис“ — най-богатия отбор, който печелеше всички мачове. Защо Скот Фени да играе за слаби, вечно губещи отбори? Защо да не пожъне подобаващо възнаграждение за таланта, който имаше? Кой щеше да се погрижи за двете му момичета? Защо да не ги заведе в Южна Франция или в скъпите курорти на Колорадо? Защо да не ги запише в Уелсли, прочутия девически колеж? Защо Шами да няма здрави и равни зъби?

Кое му пречеше да бъде богат като мъжа, с когото бе избягала жена му?

4

Окръжният съдия Самюъл Бъфорд беше вече на седемдесет и осем. Очилата за четене с тежки черни рамки изглеждаха твърде големи за изпитото му лице. От гъстата му някога коса след химиотерапията бяха останали само рехави бели кичури. Мнозина казваха, че Сам Бъфорд ще умре на съдийската маса.

— Трябваше да спечелиш — каза той, когато Скот влезе в кабинета му.

Скот вдигна рамене.

— Едно загубено дело повече или по-малко…

— Поредната загубена кауза.

— Все някой трябва да губи тия дела, ваша светлост, иначе нямаше да им викаме загубени каузи.

Съдията му посочи стола. Скот седна и се загледа в мършавата му фигура зад огромното бюро. Стори му се още по-дребен в голямото кожено кресло на фона на отрупаните с книги, високи до тавана рафтове. Всеки път съдията му изглеждаше все по-смален, сякаш се стапяше пред очите му. Имаше вид на смъртник — напомняше му на собствената му майка, когато ракът вече я бе победил и тя го знаеше. В магистратските среди се говореше за съдията Самюъл Бъфорд като за жива легенда. Легенда — да, но едва ли щеше да остане дълго жива.

— Скот, ти не можеш да промениш света, ако не си в състояние да си плащаш сметките. Няма да ти навреди от време на време да си намираш клиенти, които плащат.

— И да помагам на богатите да стават още по-богати… Това поприще ме изпълва с все по-малко възторг.

Съдията му кимна разбиращо.

— Минеш ли определена граница, вече няма връщане назад.