Читать «Обвинена в убийство» онлайн - страница 17

Окръжен съдия Атикъс Скот Фени. Майка му би се гордяла с него.

— Скот, аз бих умрял щастлив, ако знам, че ти седиш на стола ми. Мога ли да те предложа?

— Да, сър. И съм ви много благодарен.

Скот стана и стисна ръката на Сам Бъфорд. Това беше последната им среща.

* * *

За пръв път от две години насам Атикъс Скот Фени бе изправен пред избор.

Опция А бе да се завърне в адвокатската кантора в Централен Далас срещу един милион долара годишна заплата, да се отдаде на една успешна професионална кариера, като помага на богати хора да стават още по-богати, в отплата за което самият той да печели страхотно, да кара ферари, да живее в огромна къща в тузарско предградие, да членува в клуб заедно с други богати бели хора. И да си намери нова красива жена, привлечена от материалния му успех. Да води живот, за какъвто повечето адвокати само биха могли да мечтаят. За което се искаше единствено да позвъни на Дан Форд и да каже „да“ на „Форд, Фени“.

Опция Б му даваше възможност да се преквалифицира във федерален съдия с годишна заплата 169 000 долара — да отдаде живота си в служба на правото и правдата, срещу което да получава редовен и гарантиран доход, платен годишен отпуск, пенсионно осигуряване и здравна застраховка (включваща зъболекарски услуги). Да бъде горд със себе си и да е в състояние да се погрижи за дъщерите си. Да живее един хубав, смислен, достоен живот. За да постигне опция Б обаче, на него му бе нужна подкрепата на двамата сенатори републиканци от Тексас и одобрение от Сената. Дори съдия Бъфорд да застанеше зад гърба му, тази подкрепа далеч не му бе гарантирана.

Разбира се, имаше и опция В: да продължи с досегашния си живот на борба за неосъществими каузи, да губи дело след дело и да не може да изкара достатъчно пари, за да си покрие ипотеката, режийните на кантората, да не може да заведе дъщерите си на екскурзия, да не е в състояние един ден да им плати колежа, нито сега скобите на Шами.

Той мислено зачеркна опция В.

Навремето, когато искаше да се усамоти за размисъл, обичаше да кара ферарито из улиците на Далас. Странно, в джетата мисленето не му спореше толкова. Той паркира колата, влезе в кантората на „Фени, Херин, Дъглас“ — стара двуетажна къща във викториански стил южно от Хайланд Парк — и завари целия си персонал, скупчен в рецепцията. Приличаха на героите от филма „Изгубени“: Боби Херин — трийсет и осем годишен, нисък и набит, с рядка косица и надупчено от шарка лице, винаги готов да пусне някоя остроумна забележка; Карин Дъглас — убийствено интелигентната и доста хубавичка колежка и приятелка (и отскоро съпруга) на Боби, с десет години по-млада от него и бременна в седмия месец; Карлос Ернандес — двайсет и осем годишен пуерториканец, излъчващ мачизъм през всяка пора на татуираното си тяло, метър и осемдесет на ръст и деветдесет килограма чиста мускулатура, който превеждаше от испански, докато се обучаваше за правен помощник в кантората; и накрая Луис Райт — трийсетгодишният добродушен чернокож великан с няколко златни зъба в устата, съвместяващ длъжностите шофьор на кантората и бодигард на семейство Фени. Този ден израженията им бяха мрачни и напрегнати като на корабокрушенци, които току-що са разбрали, че няма никога да се измъкнат от пустинен остров.