Читать «Обвинена в убийство» онлайн - страница 11

* * *

Но те не се възползваха от шанса си. Само след час — време, колкото да обядват, да отидат до тоалетната и да подложат въпроса на еднократно гласуване — те се върнаха в съдебната зала и обявиха резултата: девет на три в полза на градските власти. Деветимата бели срещу тримата представители на малцинствата. Северен срещу Южен Далас. Богати срещу бедни.

Колко типично.

Съдия Бъфорд освободи заседателите и повика Скот в кабинета си, след което изчезна през вратата зад подиума.

Скот каза няколко утешителни думи на главната ищца Мейбъл Джонсън — чернокожа жителка на Южен Далас, чийто дом се намираше недалеч от кръстовището на булевардите „Мартин Лутър Кинг“ и „Малкълм Мейбъл“. Беше самотна майка. На път за училище и обратно трите й дъщери минаваха покрай половин дузина алкохолни магазини. Тя с мъка сподави сълзите си.

— Съжалявам, мистър Фени.

— Не, аз съжалявам, Мейбъл. Съжалявам, че не успях да помогна за подобряване на твоя живот и живота на децата ти. На всички деца там при вас.

„Там при вас.“ Сякаш жената живееше някъде в Мексико, а не на километър и половина южно от зданието на съда. Тя вдигна ръка и го докосна по бузата.

— Вие си оставате моят герой, мистър Фени.

— Но аз загубих.

— Поне се опитахте.

Мейбъл го прегърна, после се обърна и си тръгна. Скот седна на масата на ищците и се загледа във върховете на обувките си. Той вече не представляваше елитната адвокатска клиентела на Далас. Сега самото споменаване на клиентите му пред сбирки на адвокатската колегия предизвикваше у останалите тъжно поклащане на глави или приглушени хихикания в шепа. Скот вече не работеше на онази благодатна територия, където се правеха луди пари. Хонорарите му не бяха големи. За него правото вече не беше състезателна игра, подобна на американския футбол. Беше загубил играта. А Скот Фени не беше човек, свикнал да губи — нито на футболния терен, нито в съда. Само преди две години в същата тази съдебна зала той бе пожънал най-голямата си победа като адвокат — оправдателната присъда за майката на Шами. Но последните две години бяха донесли само поражения в живота му.

Той се бе опитал да промени света. И не бе успял.

Докато гледаше съсредоточено в краката си, в зрителното му поле влезе още един чифт обувки — кафяви, от естествена кожа, с връзки. Той знаеше чии са, преди да бе вдигнал глава.

— Страхотна пледоария, Скоти. За малко да извадя сто долара и да си платя дела. За малко.

Скот вдигна очи и видя Дан Форд насреща си. Плешивият Дан беше шейсет и две годишен, старши съдружник във „Форд, Стивънс“ — даласката кантора с двеста и петдесет адвокати, за която бе работил и Скот Фени. Дан Форд беше човекът, научил Скот на всичко, което си струваше да се знае за адвокатската практика; човекът, който в течение на седем години му беше повече от баща; и в крайна сметка човекът, който еднолично бе съсипал перфектния му живот. Днес Дан бе дошъл за пледоариите, защото „Форд, Стивънс“ бяха предоставили екип от десет адвокати да защитават градската управа. И бяха спечелили делото. Щяха да изкарат милиони от хонорари. Което обясняваше широката усмивка върху лицето на Дан Форд, когато му подаде ръка. Докато се здрависваха, усмивката отстъпи място на съчувствие.