Читать «Нощем на чужда планета, дванадесет парсека от Дзира» онлайн - страница 2

В анабиозна камера 3 намериха Сахир, бордовия инженер.

Мъртъв. Останалото количество енергия се бе оказало недостатъчно да възвърне живота на тримата; автоматичното устройство бе избрало две от камерите и изключило третата — на него му беше все едно кой се намира в камерите. В устройството бе вграден датчик за случайни величини — Таар и Лиар дължаха живота си на него.

Намериха два неизползвани скафандъра без енергия, както и целият кораб, но всеки от тях беше зареден поне с дихателен газ за единадесет часа и половина. По-късно, когато аварийното осветление бе вече изгаснало и мракът ги обгърна, откриха още нещо. У Таар се забелязваха начални признаци на отравяне. Сигурно секторът, в който се намираха, не е бил добре уплътнен. Явно атмосферата на непознатата планета проникваше през някоя пукнатина и бавно се смесваше с тази в кораба. Направиха единственото, което все още можеха да направят, ако искаха да останат живи. Сложиха скафандрите. Нужен им бе почти половин час, докато отворят вътрешната врата на шлюзовата камера с помощта на ръчния механизъм. Това не бе необходимо при отварянето на външния люк, тъй като обвивката на кораба бе достатъчно разкъсана, и през зеещата пролука те излязоха на непознатата планета, за която не знаеха почти нищо повече, освен че е отдалечена на дванадесет парсека от Дзира, че има отровна атмосфера и много силна гравитация.

Когато излязоха на студената светлина на непознатата луна, апаратите на скафандрите им съдържаха дихателен газ за почти единадесет часа. Тръгнаха да търсят помощ. Все още имаше надежда за спасение.

Лиар бе успял да се изправи на крака. Искаше да продължи, но му пречеше въжето, на другия край на което бе вързан падналият на земята Таар. Лиар направи няколко крачки назад, седна до другаря си и потърси пипнешком шлема му. Страхуваше се, че Таар се е предал, че се е отказал от последната възможност и го е оставил сам в тази ужасна нощ. Но опасенията му не се потвърдиха — прозорчето на шлема му беше затворено.

Лиар се наведе към Таар, шлемовете им се допряха. Така те можеха да разговарят, без да викат, а и сили не им бяха останали.

— Таар — каза Лиар, — Таар, трябва да продължим.

Никакъв отговор.

— Таар, НЕ БИВА да се предаваме! Трябва да ги търсим. ТРЯБВА…

— Не. — Гласът на Таар звучеше глухо и чуждо. — Безсмислено е. Безсмислено мъчение.

— Не е безсмислено. Знаеш, че не е безсмислено. Може планетата да е обитаема… Може да намерим помощ. Може съвсем наблизо да има град, голям град. Тук трябва да има град, разбираш ли? Ще видиш…

— Говориш, но сам не си вярваш — каза Таар и Лиар знаеше, че е прав. Но трябваше да опитат, иначе всичко щеше да е напразно, иначе по-добре никога да не се бяха събуждали от анабиозата — като Сахир, бордовия инженер.

— Още сме живи — каза Лиар. — Все още имаме време. Искаш да се откажеш от живота? Ако вместо теб Сахир… — Таар потръпна.

Контактът между шлемовете прекъсна. Лиар разбра, че е безсмислено да продължава да говори. Таар не можеше вече да го чува. А и не бе нужно. Таар стана, Лиар го последва. Продължиха да вървят, вече плътно един до друг, крепяха се взаимно. Би било по-разумно да спазват дистанция чрез въжето; така и двамата се излагаха на опасност. Но това нямаше вече никакво значение за тях.