Читать «Нито дума» онлайн - страница 8

Тимоти отново се засмя.

— Дъждът вали и върху праведните, и върху грешниците — меко каза Конрад.

— О, страхотно — изстена Тимоти и облегна глава назад. — Кой го е казал? Зигмунд Фройд?

— Вероятно. Някой от нас — умните еврейски момчета.

Още няколко мига Тимоти седя по този начин — отпуснал в креслото слабото си тяло и отметнал глава. По лицето му се застичаха сълзи. Капеха по облегалката на креслото и мокреха жълтата тапицерия.

Конрад погледна часовника на бюрото си. Девет и тринадесет. „Слава богу — помисли си той, — почти свършихме.“ За момент усети как съжалението отново се надига в душата му. Едва можеше да изтърпи това.

После отново насочи очи към пациента си. Тимоти седеше неподвижен, отметнал глава и облян в сълзи. „Побързай, Тимбо, убиваш ме“ — помисли си Конрад.

Най-после хореографът погледна психиатъра. Сълзите вече ги нямаше. Устните му бяха стиснати. Конрад забеляза как очите на младежа започват да гледат по-твърдо.

— Радвам се, че обичах хората, които обичах — каза Тимоти. — Не искам да умра засрамен. Радостен съм.

После устните му затрепериха и той отново заплака.

Конрад се наведе към него и заговори нежно:

— Времето ни свърши. Трябва да спрем.

Конрад се облегна в креслото и отпи от кафето. Ако имаше повече време да поработи с Тим, той щеше да се справи с чувството за вина и заболяването си. Щеше да се почувства освежен по някакъв загадъчен начин, и успокоен.

А после щеше да умре — бавно, болезнено, ужасно. Съвсем сам.

Мамка му! Конрад поклати глава. Страхотно отношение. А беше едва девет и двадесет сутринта. Не можеше да си позволи да се чувства потиснат отсега. Трябваше да се справи с Джун Фефърман — сладка и много нещастна жена, чийто съпруг пилот бе загинал миналата година при катастрофа, докато шофирал от летището към дома си. А след нея беше Дик Уайът, жизнен четиридесет и пет годишен директор на компания, който една сутрин се подхлъзнал на стъпалата на дома си и се парализирал от врата надолу. Накрая, вероятно най-тежкият случай от всички, бе Каръл Хайнс, загубила петгодишния си син, заболял от тумор на мозъка. Дъщерята на Конрад, Джесика, беше също на пет години. Беше му ужасно неприятно да работи с Каръл Хайнс.

Затвори очи. После издаде странен звук — нещо между въздишка и стон. Психиатърът на прокълнатите. Господи, къде бяха всички онези богати невротици от Уест Сайд, за които бе слушал толкова много? Най-доброто, което можеше да направи за своите пациенти, бе да ги освободи от заблудите им, за да могат да се изправят срещу кошмарите си.

Чу как външната врата се отваря със скърцане. Отвори очи и погледна малкия часовник. Девет и двадесет и пет. Госпожа Фефърман и мъртвият й съпруг бяха пристигнали пет минути по-рано. Пет минути. Все още имаше време да се отпусне малко преди началото на сеанса.

Стисна чашата и я вдигна към устните си. Вдъхна аромата на кафето.

Телефонът иззвъня. Оставеният върху него лист се плъзна и падна на пода. Телефонът звънеше силно и пронизително.