Читать «Нито дума» онлайн - страница 23

— Един път — продължи той — пребила някакъв холандски моряк. Кълна се в Бога. Мотаела се по Таймс Скуеър, а бедното копеле я закачило.

Джери се изсмя отново.

— Счупила му и двете ръце и му смачкала тестисите. Тогава била на шестнадесет. А на всичкото отгоре е съвсем дребна, почакай само да видиш. Били нужни цели три ченгета, за да я откъснат от онзи нещастник. А когато дошла в съзнание, изглеждала изненадана. Казала, че не го била направила тя. Бил приятелят й, тайният й приятел.

Конрад се наведе напред. Ръбът на дървената облегалка на стола се впиваше неприятно в гърба му.

— Приятелят й? — попита той. — Имаш предвид друга личност ли?

— Не, по-скоро нещо като глас. Властен глас, който й заповядва да прави разни неща, макар че май има и някакъв визуален елемент. Каквото и да е всъщност, то страхотно я дразни. Побеснява. А притежава невероятна сила. Определено е способна на гадни неща и зловещо насилие. Очевидно точно това се е случило на другото нещастно копеле, продавача на жетони, когото накълцала на парчета. Тя твърди, че тайният й приятел бил отговорен и за това — обясни Сакс все така ухилено. — Казвам ти, Нейт, страхотно ще ти се иска да си си стоял на Парк авеню…

Конрад се усмихна.

— Вече ми се иска, Джери, вярвай ми.

Размърда се на стола, който направо го убиваше. Останалата част от кабинета на Сакс изглеждаше удобна. Огромно пространство с кафяв линолеум на пода и яркооранжеви стени. До стената вляво от Конрад имаше кафяво канапе. В единия ъгъл стоеше малък хладилник, а в другия — елегантна закачалка, на която в момента се отцеждаше шлиферът на Конрад. Разбира се, зад широкото бюро на Сакс, пред големия прозорец, който гледаше към паркинга, стоеше гигантският кожен стол на Джери. Облегалката му беше толкова висока, че възглавницата стърчеше над плешивата глава на директора като лешояд. Столът изглеждаше доста удобен.

Но столът пред бюрото му — столът на Конрад — беше дървен. Малък, с кръгла облегалка, твърд. На седалката имаше лека вдлъбнатина, която вероятно би трябвало да направи твърдото дърво по-удобно. Конрад обаче имаше чувството, че седи върху мравуняк. Както и да се настанеше, му беше ужасно неудобно.

— Продавачът на жетони — изсумтя той. — Това е сегашният случай, нали?

— Да. Същата работа като с моряка. Този тип… — Сакс се наведе и зарови из купчината документи на бюрото си. — Робърт Ростоф. Успял някак си да накара Елизабет да го заведе в апартамента си. Но когато й се пуснал — бам! Накълцала го. Извадила му окото, отрязала му пишката. Лоша работа.

Конрад отново затърси по-удобно място на проклетия стол. Струваше му се, че няма да издържи тук цял месец.

— Дрогирана ли е била? — попита той.

— Не и според протокола.

— Взимала ли е някакви лекарства?

Сакс размаха документите.

— Да. Халдол. Но само десет милиграма. Взимала го от две години. Сега утроих дозата.

Конрад кимна.

— Проблемът е, че тя наистина изглеждала в ремисия — продължи Сакс. — Живеела сама, посещавала психиатъра си, работела като прислужница в някаква детска градина в Гринич Вилидж. Всичко изглеждало съвсем нормално, докато изведнъж — бум! И сега е тук.