Читать «Нито дума» онлайн - страница 16

— Добър вечер, докторе.

Конрад се усмихна и закуцука покрай него. Някой тъкмо бе отворил асансьора.

— Качвам се — извика той и се затича натам.

Вратата започна да се затваря, но една ръка се протегна навън и я спря. Конрад се качи. Вратата се затвори.

Вътре стоеше млад мъж — някъде на двайсет и пет. Висок, с хубава фигура, елегантен. С гладко ъгловато лице и гъста черна коса. Свенлива усмивка, но бързи, свирепи очи. Скъп костюм, шит по поръчка, тъмносин със сиви райета. Конрад реши, че младежът е от типовете на Уолстрийт.

Когато Конрад натисна копчето за петия етаж, младият мъж се обърна към него и каза:

— А, изглежда, сме съседи.

Гласът му беше плътен и самоуверен, с лек акцент от Средния запад.

Конрад се усмихна учтиво. Младежът протегна ръка.

— Били Прайс. Тъкмо се нанесох. Апартамент 5Н в дъното на коридора.

Конрад се ръкува с хлапето и се представи:

— Нейтън Конрад.

— О, да. Докторът. Психиатърът. Май трябва да внимавам какво говоря пред вас, а?

Конрад успя да се засмее, сякаш никога не бе чувал тази шега. Стигнаха до петия етаж и вратата се отвори. Излязоха и всеки тръгна по пътя си, Прайс наляво, а Нейтън — надясно.

— Довиждане — каза Прайс.

Конрад му махна с ръка.

Беше почти осем и Конрад очакваше вечерята си с нетърпение. Знаеше, че докато яде, жена му ще седи до него и ще говори. Обичаше да я слуша. Харесваше звука на гласа й. А и бездруго беше прекалено изморен, за да говори и той.

Значи щяха да вечерят, а тя да говори, а после щяха да си легнат. Той щеше да подремне около петнадесет минути, а после да стане и да поработи върху документацията си докъм един. Това бяха плановете му за вечерта.

Конрад отвори вратата и влезе.

— Татко!

Дъщеря му изхвърча от кухнята и се втурна към него. Тичаше с разперени ръце, дългата й плитка се мяташе по гърба й.

— Татко, татко, татко, татко, татко! Татко, татко, татко, татко!

„Олеле“ — помисли си Конрад. Хлапето се фрасна в крака му. Обви ръце около него, притисна бузата си и затвори очи.

— Татко! — въздъхна дъщеря му.

— Здрасти, малката — каза Конрад жизнерадостно и се опита да се усмихне. — О, господи! Джесика, скъпа, моля те. Ох, кракът ми. Ох.

Той нежно свали ръцете й от крака си. Джеси го хвана за ръката и заподскача.

— Мама ми позволи да не си лягам, за да те дочакам.

— Страхотно — отвърна Конрад.

„Ще я убия — помисли си той. — Не, първо ще вечеряме, после ще я убия, а после ще си легнем.“

— Нали ми обеща преди да си легна да поиграем на „Не се сърди човече“ — продължи Джесика. — Не помниш ли?

— Ъъъ… така ли? О, страхотно.

— И мама каза, че си ми обещал.

— Е, добре — съгласи се Конрад. — Браво на мама.

Първо щеше да я убие, а после да вечерят.

Остави куфарчето си на пода. Джесика го задърпа към кухнята. Тъкмо бяха стигнали до вратата, когато жена му излезе от кухнята.

Двадесет и три години, откак се бяха запознали, а Агата все още го радваше с онази щастлива усмивка, от която бузите й порозовяваха, а сините й очи искряха. Рижавата й коса сега бе по-къса, но все още падаше по раменете й във водопад от къдрици. Закръглената й фигура бе понатежала още, извивките й си личаха дори под торбестата черна фланела и широкия бежов панталон.