Читать «Ние тримата» онлайн - страница 2

— Така е. — Но Джонатан не изглеждаше напълно убеден.

— Хайде сега да докараме и мама — предложи сестра ни.

Макар че беше само на десет години — с шест минути по-малка от Джонатан и с три минути по-малка от мен — Джесика беше най-силната като характер от нас. Обикновено ставаше така, както тя искаше.

Върнахме се в къщата за мама.

Правителството беше изпратило пред нашата къща военен контингент от дванайсет морски пехотинци и осем цивилни оперативни работници. Предполагаше се, че тези мъже бяха тук, за да ни охраняват и да ни предпазват от опасност. Всъщност те се бяха разположили наоколо само за да бъдат сигурни, че ще останем затворници. Когато свършихме с мама, довлякохме и техните трупове на ливадата и ги изгорихме един по един.

Джонатан беше изтощен. Той седна между два тлеещи скелета и избърса потта и саждите от лицето си.

— Може би правим голяма грешка — промълви.

— Грешка? — попита Джесика. Веднага бе заела отбранителна позиция.

— Може би не трябваше да ги убиваме всичките — рече той.

Джесика тропна с крак. Златистите й къдрици се полюшнаха красиво.

— Джонатан, ти си едно тъпо копеле! Много добре знаеш какво щяха да сторят с нас. В момента, в който открият докъде се простират силите, които владеем, и колко бързо придобиваме нови умения, те най-накрая щяха да разберат що за опасност в действителност представляваме за тях. Щяха да ни убият.

— Можехме да убием само неколцина от тях — и пак щяхме да постигнем своето. Защо трябваше да избиваме всички?

Джесика въздъхна.

— Виж, те са като неандерталци в сравнение с нас. Ние сме нова раса с нови сили, нови емоции, нов начин на мислене. Ние сме най-преждевременно развитите деца в цялата човешка история — но те също имат определена груба сила, не го забравяй. Единственият ни шанс е да действаме без предупреждение. Както и направихме.

Джонатан огледа почернялата трева наоколо.

— Колко работа само ни чака! Отиде ни цялата сутрин да се отървем от онези, а какво ли ни чака още! Никога няма да успеем да почистим целия свят.

— Не след дълго ще се научим как да левитираме телата им — каза Джесика. — Усещам как тази сила се надига в мен. Може би даже ще се научим и как да ги телепортираме от едно място на друго. Тогава нещата ще бъдат много по-лесни. Освен това няма да почистваме целия свят, а само онези участъци от него, които искаме да използваме през следващите няколко години. Времето и плъховете ще ни помогнат там, където няма да се справим.

— Сигурно си права — примири се Джонатан.

Аз обаче знаех, че съмнението продължава да го гризе, защото донякъде споделях опасенията му. Безспорно ние тримата стояхме по-високо на еволюционната стълбица, отколкото всяко друго същество преди нас. Ние можехме да четем чуждите мисли, да виждаме бъдещето и сме способни да излизаме от тялото си, когато го пожелаем. Владеем онзи номер с огъня — можем да превръщаме мисловната енергия в истински природен ураган. Джонатан е в състояние да управлява движението на неголеми струи вода, талант, който му се струва най-забавен, когато аз уринирам; макар и да принадлежи към новата раса, той продължава да е странно запленен от детинските лудории. Джесика е способна съвсем точно да предсказва времето. Аз пък съм емпатичен към животните — кучетата идват веднага при мен, както и котките, птиците и всички други създания. И, разбира се, ние можем да сложим край на живота на всяко растение или животно само като си помислим за смъртта му, както си помислихме за смъртта на цялото човечество. Навярно, имайки предвид Дарвиновата теория, на нас ни бе предопределено да унищожим тези нови неандерталци, веднъж след като сме разгърнали способностите си. Обаче не мога да се отърва от постоянно глождещото ме съмнение. Понякога имам чувството, че ще страдаме заради унищожението на цялата стара раса.