Читать «Неясното гъргорене» онлайн - страница 6

— Винаги казваш така — изписука недоволно той.

Набързо описах положението и трябва да отбележа, че Азазел схвана ситуацията веднага. Това му е много добра черта, никога не се нуждае от дълги обяснения. Според мен той наднича в мозъка ми, макар че винаги ме уверява, че смята мислите ми за неприкосновени. Все пак, доколкото човек може да се доверява на двусантиметров дявол, който, според собствените му признания, постоянно се опитва да завладее прекрасни самини, каквито и да са те, с най-безчестни уловки? Освен това не съм сигурен дали той смяташе мислите ми за неприкосновени или за непоносими, но това сега няма значение.

— Къде е човешкото същество, за което ми говориш? — изцвърча той.

— Във фоайето. То се намира…

— Не се безпокой. Ще последвам аурата на моралното разклонение. Мисля, че я напипах. Как да идентифицирам човешкото същество?

— Пясъчна коса, бледи очи?

— Не, не. Умът му.

— Фанатичен.

— Трябваше да ми кажеш това от самото начало. Улових го — и виждам, че ще ми бъде необходима основна баня с пара, когато се върна у дома. Той е по-лош и от теб.

— Това сега няма значение. Казва ли истината?

— За сазера? Между другото, умно е измислено.

— Да.

— Е, това е труден въпрос. Често питам един от приятелите си, който се има за голям духовен водач: „Какво е истината?“ Важното е, че той смята това за истина. Той му вярва. Ала онова, в което вярва едно човешко същество, без значение колко плам влага, не е непременно обективната истина. Ти вероятно донякъде си го усетил в живота си.

— Да, усетил съм го. Но няма ли начин да се различи вярата, основаваща се на обективната истина, от вярата, която няма нищо общо с нея?

— При интелигентните създания — със сигурност. При човешките същества — не. Но очевидно ти съзираш в този човек огромна опасност. Аз мога да пренаредя някои от молекулите в неговия мозък и тогава той ще умре.

— Не, не — запротестирах аз. Може би е проява на глупава слабост от моя страна, но се противопоставям на убийството. — Не би ли могъл да пренаредиш молекулите му по такъв начин, че да забрави всичко за сазера?

Азазел въздъхна, издавайки тъничък, бръмчащ звук.

— Това наистина е много по-трудно. Онези молекули са тежки и са слепени една с друга. Защо все пак просто да не бъде унищожен?

— Настоявам — отсякох аз.

— Е, добре — съгласи се Азазел намусено и след това разигра цял спектакъл с пуфтене и тежко дишане, предназначен да ми покаже колко труд влага в цялата работа. Най-сетне каза:

— Готово.

— Добре. Почакай ме тук, моля те. Искам само да проверя и се връщам веднага.

Втурнах се бързо надолу и видях, че Ханибал Уест още си седеше там, където го бях оставил. Барманът ми намигна, когато минах покрай него.

— Не бяха необходими напитки, сър — каза този достоен човек и аз му дадох още пет долара.

Уест вдигна весел поглед към мен.

— Ето ви и вас.

— Да, вече съм тук — отвърнах аз. — Много мило, че забелязвате този факт. Имам решение на проблема със сазера.

— Проблемът с какво? — попита той явно озадачен.

— Онзи обект, който сте открили по време на спелеоложките си изследвания.