Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 50
Анджей Сапковски
А тя беше сама. Все си беше сама. Случайната й съквартирантка, Елка, незнайно защо наричана Яребицата, която през първите няколко дни на почивката беше доста раздразнена от чуруликането, безгрижието и царящия наоколо безпорядък, напоследък имаше навика да изчезва вечер и да се връща късно през нощта. А понякога — като в момента — чак на сутринта. Моника нямаше никакви съмнения относно текста, който Яребицата беше записала в графата „Интереси“ в анкетата на „Ромар тур“.
В началото Моника се ужаси — боеше се, че Яребицата е от девойките, които смятат цветистия и подробен разказ за един вид финал на играта, за естествено и необходимо допълнение към нощните преживявания. Това Моника определено нямаше да може да го понесе. За щастие Елка не беше бъбривка. Даже напротив, беше дискретна. Което обаче не й пречеше съвсем спонтанно да демонстрира задоволството и превъзходството, които в природата проявяват харесваните самки спрямо пренебрегваните.
Моника Шредер не се чувстваше пренебрегната. Беше на двайсет и шест години и имаше зад гърба си цели две сериозни еротични преживявания. Характерът и развитието им я караха да не жадува трети опит.
И все пак…
— Не съм красива — каза тя на пукнатото огледало. И не се разплака. Твърде горда беше за това.
„Няма нищо по-лошо от това да започнеш деня със сълзи“ — помисли си Моника.
Денят? Това още не можеше да се нарече ден. Ваканционният къмпинг спеше сладък сън, чакайки слънцето да доизсуши росата и да нагрее въздуха, режещ, хапещ кожата със студенината си.
Тя легна, вдигна нагоре възглавницата, пресегна се към книгата си. Опита се да намери мястото, докъдето беше стигнала предишната вечер, сънлива и изнервена от дългото чакане на Елка. Вместо това се върна към началото, на страницата, означена с малка, изсушена теменужка. Любимото й място. „Само няколко стиха — помисли си тя. — Само няколко.“
— Тандарадай — прошепна тя замислено, отпускайки книгата. Затвори очи.
— Тандарадай… — каза минезингерът.
Беше много слаб, даже мършав. Развяваното от вятъра наметало обгръщаше плътно фигурата му, което подчертаваше още повече тази мършавост. Сянката му, тънка и права като черна линия, падаше върху гоблен, на който бял еднорог беше застанал на задните си крака в хералдическа стойка.
— Тандарадай — повтори минезингерът. — Тази песен…
Толкова спомени. Толкова прекрасни спомени.
Моника протегна ръце и ги прекара през цветята, хилядите цветя, сред които лежеше. Повечето от тях бяха рози — червени, влажни, разцъфнали, ронещи листенца.
— Както тогава — провлачи тихо минезингерът, а очите му бяха черни, студени и дълбоки като Рейн при скалата на Лорелай.
В замъка във Вюрцбург… А може би още по-късно, в Швабия, в двора на Филип… Спомням си пълните устни на Беатрикс, дъщерята на Беренгар фон Пасау. А после, много години по-късно, чух тази песен в един хан близо до Вормс.
