Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 3

— Здравей, млади момко — обади се раненият, като изплю дълъг стрък трева. — Накъде си тръгнал, ако мога да попитам?

На Висена не й хареса това „млади момко“. Тя свали качулката от главата си.

— Можеш да попиташ — отвърна тя, — но трябва да обосновеш любопитството си.

— Простете ми, госпожо — отвърна мъжът, присвивайки очи. — Носите мъжки дрехи. Що се отнася до любопитството ми, то е основателно, и още как. Това не е обикновен кръстопът. Тук ми се случи едно интересно приключение…

— Виждам — прекъсна го Висена, гледайки неподвижното, неестествено извито тяло, полускрито в папратовия храсталак на не повече от десетина крачки от стълба.

Мъжът проследи погледа й. После очите им се срещнаха. Висена уж неволно отметна косите си от челото и докосна диадемата, скрита под превръзката от змийска кожа.

— А, да — изрече спокойно раненият. — Там лежи мъртвец. Имате остър поглед. Сигурно ме смятате за разбойник? Прав ли съм?

— Не — отговори Висена, без да маха ръка от диадемата.

— А… — запъна се мъжът. — Да. Ами…

— Раната ти кърви.

— Повечето рани имат тази странна особеност — усмихна се раненият. Имаше хубави зъби.

— При превръзка, направена с едната ръка, ще има да кърви дълго.

— Нима искате да ми окажете честта да ми помогнете?

Висена скочи от коня и прекара ток по меката почва.

— Казвам се Висена — рече тя. — Не съм свикнала да оказвам чест на никого. Освен това не мога да понасям някой да ми говори на „вие“. Заемам се с раната ти. Можеш ли да се изправиш?

— Мога. А трябва ли?

— Не.

— Висена — каза мъжът, като леко се надигна, за да я улесни при свалянето на превръзката. — Хубаво име. Казвал ли ти е някой, че имаш прекрасни коси, Висена? Този цвят се казва меден, нали?

— Не. Червеникав.

— Аха. Когато приключиш, ще ти поднеса букет от лупини, от онези, които растат в рова. А докато ме превързваш, за да убием времето, ще ти разкажа какво ми се случи. Дойдох, представи си, по същия път, по който дойде и ти. Гледам, на кръстопътя стои стълб. Да, точно този. А на стълба — дъска. Оу, боли.

— Повечето рани имат тази странна особеност. — Висена разви последния слой от превръзката, без да се опитва да е деликатна.

— Наистина, забравих. Та докъде бях… А, да. Приближавам се, и гледам — на дъската някакъв надпис. Страшно разкривен — познавах един стрелец, който с пикаене върху снега можеше да изписва по-хубави букви. Прочитам го аз… А какво е това, госпожо? Какъв е този камък? О, по дяволите. Никога не съм виждал такъв.

Висена бавно прокара хематита по дължината на раната. Кръвотечението моментално спря. Тя затвори очи, хвана рамото на мъжа с двете си ръце и силно притисна краищата на раната. Дръпна ръцете си — тъканта се срасна, остана само подутина и яркочервен белег.

Мъжът мълчеше, изучавайки я внимателно. После предпазливо повдигна ръката си, раздвижи я, потърка белега, развъртя глава. Намъкна окървавената разкъсана риза и салтамарката си, изправи се и вдигна от земята меча, закрепен за колана с катарама във формата на драконова глава.