Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 6

— Това беше всичко — каза Висена, бършейки потта от челото си. — Попитах те как си с нервите.

— Какъв ден! — изстена Корин. Вдигна меча си и го мушна в ножницата, стараейки се да не гледа вече неподвижното тяло. — Висена?

— Да?

— Да се махаме оттук. По-надалеч от това място.

II

Двамата яздеха коня на Висена по неравен горски път, обрасъл с храсти. Тя седеше отпред, на седлото, а Корин отзад, извън него, прегърнал я през талията. Висена отдавна беше свикнала да се радва без смущение на дребните радости, с които я даряваше съдбата от време на време, така че със задоволство облягаше рамене в гърдите на мъжа. И двамата мълчаха.

— Висена? — Корин се реши да заговори пръв, почти след час.

— Да?

— Ти не си само лечителка. От Кръга си, нали?

— Да.

— Съдейки по тази… демонстрация, си магистър?

— Да.

Корин пусна талията й и се хвана за задната дъга на седлото. Висена гневно присви очи. Разбира се, той не видя това.

— Висена?

— Да?

— Ти разбра ли нещо от това, което тя… то… говореше?

— Малко.

Помълчаха отново. Пъстрокрилата птица, която се носеше в листака над тях, изврещя.

— Висена?

— Корин, направи ми една услуга.

— Да?

— Престани да дрънкаш. Искам да помисля.

Пътят водеше право надолу, към руслото на плитък ручей, лениво течащ между камъните и черните стъбла, сред пронизващия аромат на джоджен и коприва. Конят се подхлъзваше върху камъните, покрити със слой глина и тиня. Корин отново се хвана за талията на Висена, за да не падне. Прогони натрапчивата мисъл, че вече твърде дълго се скита самотен из пътищата и горите.

III

Селището беше типично, с една улица, пресичаща склона на хълма успоредно с главния път; сламено, дървено и мръсно, сгушено зад криви огради. Когато навлязоха в него, кучетата се разлаяха. Конят на Висена вървеше спокойно насред улицата, без да обръща внимание на ожесточените мелези, протягащи покрити с пяна муцуни към краката му.

Отначало не се виждаше никой. После иззад оградите, от пътеките, водещи към хармана, се появиха селяните — приближаваха се бавно, боси и навъсени. Носеха вили, прътове и сърпове. Някои се навеждаха и вдигаха камъни.

Висена спря коня и вдигна ръка. Корин видя, че тя стиска в дланта си малко златно ножче с формата на сърп.

— Аз съм лечителка — каза жената ясно и звучно, макар и съвсем тихо.

Селяните свалиха оръжията, загълчаха, спогледаха се. Ставаха все повече и повече. Неколцина от най-близките свалиха шапките си.

— Как се казва селото ви?

— Ключ — долетя от тълпата след кратка тишина.

— Кой ви е старейшината?

— Топин, благородна госпожо. Ето в тази колиба.

Преди да се помръднат, през тълпата си проби път жена с бебе в ръцете.

— Госпожо… — простена тя, докосвайки плахо коляното на Висена. — Дъщеричката ми… Цялата я тресе…

Висена скочи от седлото, докосна главицата на детето, затвори очи.

— Утре ще бъде здрава. Не я омотавай в толкова топли дрехи.

— Благодаря ти, благородна… Стократно…

Топин, старейшината, вече беше излязъл в двора си и в момента се чудеше какво да прави с вилата, която държеше в готовност. Най-накрая изгреба с нея кокошите изпражнения от стълбите.