Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 157

Но той не беше в състояние да направи нито крачка. Можеше само да се пули. Анабел Прентис само се усмихна. И започна бавно да се разсъблича.

— Мислиш си — досети се тя, — че това е магия, че мога да ти чета мислите? Не е необходимо, твоите мисли са банални, очевидни и прозрачни като изворна вода. Чета и виждам всяка от тях, включително и това, че ти не вярваш нито в магията, нито във вещиците. Ха! Толкова ли си сигурен? По-добре не рискувай, провери, убеди се лично. И осезаемо. Е, ела при мен. Виж. Докосни.

Под вече разкопчаната блуза имаше сутиен, украсен с дантелени ленти. Адам Стаутън никога не беше виждал нещо подобно. Но често си го беше представял.

— Разгледай ме добре — Анабел Прентис изпъна рамене и дълбоко откритите гърди излязоха още повече от прегръдката на сутиена. — Огледай ме добре, инч по инч. Може би ще видиш върху мен знака на Звяра, клеймото на Сатаната? Може би тук, между тези две най-обикновени гърди, ще видиш трета, тази, от която на шабатите дават на Дявола да смуче? Ела. Виж. Докосни.

— Страхуваш се от пастора си? — отгатна тя отново, виждайки, че той не се помръдва и не пристъпва нито крачка. — Не се бой. Ако пасторът попита какво сме правили тук, ще кажеш, че сме чели псалми. И „Песен на песните“. Ела при мен, „кажи ми ти, когото люби душата ми, где пасеш стадото си, где го успокояваш на пладне; че защо да съм като една, която се скита край стадата на твоите другари?“.

Тя се приближи до него, пристъпвайки толкова леко, че изглеждаше сякаш плува по вятъра, без да докосва със стъпалата си посипаната върху глинения под слама. Дърварят стоеше като стълб — като статуята на жената на Лот.

— „Положи ме като печат на сърцето си“ — заговори тя отново, прегръщайки го, — „като печат на мишцата си, защото любовта е силна като смъртта, ревността е люта като преизподнята, а завистта е непримирима като Шеол.“

Той не се противеше и не протестираше, когато тя го привлече върху купчина сено. Ухаеше на сапун.

— „Много води“ — прошепна тя — „не могат угаси любовта, нито реките могат я потопи.“ Свали си панталоните, мой господине.

Адам Стаутън притисна лице към черните й коси. „Този сополанко Джейсън — помисли си той — май беше прав. Това не са обикновени жени, не са като тези, които съм срещал и познавал. Всички те миришат на сапун, дори и малката Верити. Всички ухаят на сапун.“ Докато си мислеше тези неща, той с резки движения на треперещите си ръце късаше закопчалките на сутиена. Гърдите на Анабел Прентис изскочиха изпод тъканта като два игриви, дръзки и агресивни звяра. Адам Стаутън застена и впи в тях устните и ръцете си, може би твърде силно и твърде рязко, защото жената го удари с длан по челото, за да го накара да се опомни. Самата тя беше заета с катарамите на колана му и клина на панталоните му, а когато се справи със задачата, когато се добра до същността и взе тази същност в дланта си, дърводелецът изстена сърцераздирателно и се напрегна. За кратко имаше усещането, че той е придатък към своята мъжественост, а не обратното. Смъкна сутиена и блузата на чернокосата, прегърна я, притисна устни към гърдата й, твърда като гутаперча, галеше и стискаше втората гърда, вдигна полата й. Отново беше твърде рязък и Анабел Прентис отново го успокои, като този път силно, наистина силно стисна юмрук и онова, което държеше в него. Адам Стаутън нададе вой и подви колене. Жената го хвана за раменете и го обърна по гръб — беше силна и решителна, той сигурно не би могъл да й се съпротивлява, дори и да искаше. Седнала с цялата си тежест върху бедрата му, тя с едно движение свали панталоните му. И скочи върху него. Като пантера. Дърводелецът нададе още по-силен вой, но не можеше да направи нищо, притиснат към сеното, стегнат между бедрата и чатала й. Анабел Прентис го погледна в очите, зъбите й се оголиха в усмивка. После бавно се надигна, възможно най-високо, и бавно се спусна. Наведе се, подарявайки на ръцете му това, което те жадуваха. Адам Стаутън застена, но този път само с похот и страст. Движенията на жената станаха по-спокойни и овладени — той вече можеше да не се страхува, че онова, което ценеше най-много, ще бъде смазано. Кръвта пулсираше и шумеше в слепоочията и ушите му като океан.