Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 133

— Не можах да разбера.

— „Greensleeves“. Но да не говорим за това. Знаеш ли какво, скъпи ми Чарлз? Опиши всичко това. Както се вижда от приложената илюстрация, приказката постепенно се разшири и се напълни с всякакви куриозни фигури. Време му е да опишеш всичко това. Още повече, че началото вече е поставено.

Той мълчеше. И не сваляше поглед от радостно пищящата Алиса Лидъл, която вдигаше полите си толкова нависоко, че се виждаха гащичките й.

— „Макар че времето е зло и бързо то отлита“ — изведнъж каза тихо той. — „Дете с безоблачно чело и чудо в очите. Не чувам вече твоя смях, лицето ти не срещам. Порасна ти и вече, ах, за мен не се досещаш.“

— По-добре се придържай към прозата — не издържах аз. — Поезията не се търси много на пазара.

— Да, да, разбира се — съгласи се той. — Мисля, че поотрасне ли още малко, съвсем ще ме забрави.

Погледнах го и леко се намръщих, а той рече:

— Не можеш ли… хммм… да се материализираш още малко? Усмивката ти, висяща във въздуха, леко ме изнервя, да знаеш.

— Днес, скъпи ми Чарлз, не мога да ти откажа нищо. Твърде много съм ти задължен.

— Няма нужда — смутено отвърна той и отмести поглед. — Всеки на мое място… Не можех да допусна, че теб… че ти… ще бъдеш убит от собствената ми фантазия.

— Благодаря ти, че не го допусна. Но просто ей така, между нас казано, откъде, о, гордост на кавалерията и пехотата, успя да намериш ворпалски мигблистален меч?

— Откъде съм намерил… какво?

— Дреболии, Чарлз. Отклонихме се от темата.

— Книга, в която да се опише всичко? — Той отново се замисли. — Не знам. Повярвай ми, не съм сигурен, че ще успея…

— Ще успееш. Силата на фантазията ти е способна да троши ребра.

— Хммм. — Той протегна ръка, сякаш се канеше да ме погали, но навреме се отказа. — Хммм, кой знае? Може пък на нея… да й хареса такава книга? Освен това колежът не ми плаща много, няма да е зле да скътам някой друг фунт настрани… Разбира се, ще трябва да я издам под псевдоним. Работата ми като преподавател…

— Нужен ти е приличен nom de plume, Чарлз — прозях се аз. — И не само заради управата на колежа. Името ти няма да изглежда добре на корицата. Звучи така, сякаш някой, който е болен от белодробен пневмоторакс, се опитва да си продиктува завещанието.

— Не може да бъде — възмути се той. — Може пък ти да имаш някое предложение? Нещо, което да звучи по-добре?

— Имам. Уилям Блейк.

— Подиграваш се.

— Тогава Емили Бронте.

Този път той млъкна и дълго време не се обади. Момичетата Лидъл намериха на брега миди. Радостните им възклицания нямаха край.

— Спиш ли, Чешърски котарако?

— Опитвам се да заспя.

— Е, спи, спи, нощни тигре. Няма да ти преча.

— Лежа на ръкава на сюртука ти. Ами ако решиш да станеш?

— Ще си отрежа ръкава — усмихна се той. Мълчахме дълго, гледайки Темза, в която плаваха патици и гмурци.

— Литературата… — внезапно заговори Чарлз Латуидж, който имаше такъв вид, сякаш е бил събуден неочаквано рано сутринта. — Литературата е мъртво изкуство. Навлизаме в двайсети век, а той ще бъде векът на изображенията.